Самолетът кацна на българска земя с час закъснение и леко залитане, последвано от бурните аплодисменти на оцелелите пътници. Малко по-късно Мила Търнър вече бе минала през паспортния контрол и стоеше философски усмихната в багажното отделение. Зад този вид нейни усмивки обикновено се криеше чувство на неудобство, а причината за това неудобство беше, че тя отдавна не си беше подавала носа навън, сред хората, облечена с дънки, маратонки и тениска. Извади от чантата си гримове и огледало, за да се „поосвежи“, докато багажите на всички пътници започнаха да се появяват по лентата. Мила очакваше трите си огромни чанти – там бяха дрехите, които беше отделила за това двудневно пътуване: осем официални костюма – четири с пола и четири с панталон; пет маркови летни рокли, които беше успяла да си купи тази пролет в Сан Франциско; пълно бойно снаряжение от козметика; десет чифта обувки с висок ток и още четири чифта обувки с по-нисък ток – за всеки случай. Гримираше се, не изпускаше от очи л
Често си спомням последната ми среща с Калин Калоянов. И онази история, започнала много преди вечерта, в която Калин беше загубил всичко. Странно е, но обикновено мисля не за друго, а за последния му сън. Няма откъде да го разбера, но винаги ще съм сигурен, че в онази последна нощ преди седем години, в своето твърдо легло, в малката си стаичка на втория етаж на хижата, Калин Калоянов не е сънувал нито своите пресъхнали златни реки, нито разтопената си метална маска. Знам, че в онази последна нощ той е сънувал едно цвете. * * * Металната маска. Така го бяха наричали всичките му приятели в Лас Вегас. До онази вечер, в която загубил всичко, животът на Калин бил едно непрестанно издигане. От мой съученик в гимназията, през помощник - пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на „Тексас холдем” покера в света. И всичко това – само за петнайсет години. Първо слабите оценки се превърнали в златни пясъци, а след това златните пясъци се изсипали щ