вторник, 6 юни 2017 г.

Отлъчване - откъслек пети

Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чучулиги... Там бяха онези ръце, които завършваха с по пет пръста, и онази гора, която познавах като петте си пръста.
А в тази гора, в която ходехме с майка ти, сякаш нямаше никой друг, това беше гора призрак, тя приличаше на онази, истинската, но имаше някаква осезаема разлика. В нея не пееха птици, нямаше вятър, не се чуваха никакви звуци, освен тихото потъване на малките ни крака в нещо, наподобяващо борови иглички. В нея слънцето стоеше в своя зенит и не помръдваше, докато ние крачехме, лутахме се сред дървета, които обаче не бяха истински, те само приличаха на дървета, но в тях не туптеше силата на живота. Бяхме частица от стара картина на художник отшелник: тихата гора, спрялото време и дърветата, които не бяха нищо повече от съчетание на бои, визуално съществуващи, но не и реални. Как ли бяхме попаднали тук? Сякаш се бяхме родили в съзнанието на този художник, който, рисувайки своята мъртва гора, е решил да ни изобрази вътре, в нея – две деца, бродещи сред дърветата. Но творецът все още се колебаеше дали да ни нарисува и ние стояхме там, в неговото съзнание, като моментна идея, въображаем щрих. Малките Хензел и Гретел, неоткриващи своите трошици и пътя към дома... Добра идея? Или клише? Добре де, нека ги скицирам и ще реша...
Потърсих ръката на майка ти до себе си. Тя се отдръпна в първия момент, но след това стисна моята. Имах чувството, че ако не се държим за ръце можем да се изпарим, да изчезнем, да потънем в съзнанието на твореца като отхвърлена идея. Държахме се за ръце, за да продължим да съществуваме. Еднаквите дървета ни обгръщаха отвсякъде. Тишината. Непомръдващото слънце.
Накрая, без да казваме нищо, почти едновременно започнахме да викаме, осъзнали, че звукът е живот. Крещяхме имената на приятелите си, викахме „мамо“, „тате“. Звукът от виковете ни бе изненадващо силен и плътен в тази въображаема гора. Продължавахме да вървим бавно и да викаме, от време на време дял от гората ми се струваше познат и тръгвах по-смело напред, но после сякаш пространството се изкривяваше и попадахме на напълно непознато място. Накрая стигнахме до малко открито пространство, в което нямаше дървета. Беше два пъти по-голямо от детската ти стая, оградено от стени високи стволове, покрито само с иглички и суха пръст, без трева. Аз спрях да вървя, пуснах майка ти и седнах на земята с думите:
– Изморих се. А и гърлото ме боли от викане. По-лесно ще ни намерят, ако сме на едно място.
Майка ти седна до мен и се разплака. На мен също ми се плачеше, но мъжете не плачат, нали така?
Внезапно задуха вятър и боровете започнаха да шумят около нас, а слънцето още стоеше във висините, заседнало в зенита си. Имах чувството, че са минали часове, но това не се усещаше по нищо. И времето, и пространството се бяха пречупили, а ние се намирахме в пукнатината. Вятърът ту се усилваше, ту утихваше, появиха се и няколко бели облачета, които ту затулваха застиналото на място слънце, ту пускаха лъчите му да се промъкват между клоните на дърветата. В единия край на откритото място, където седяхме с майка ти, имаше кафяв пресечен конус, висок около половин метър. Мравуняк. Забелязах движението около него – малки сенки се местеха в различни посоки. Станах и се приближих до мравуняка, за да разгледам мравките – единственото живо нещо в тази кошмарна гора. Но когато стигнах, видях че това не са мравки. Нито други познати пъплещи насекоми.
От мравуняка ме гледаха хиляди малки очи. Насекоми, чиито лъщящи гърбове приличаха на истински човешки очи, макар и два пъти по-малки, оградени от тънки крачета като на мравки листорези. Тези малки крачета не спираха да се движат, очите непрекъснато сменяха местоположението си по мравуняка, но през цялото време имах усещането, че са се насочили към мен. Ходещи малки очи. Цветът им беше лешников, щом излезеха на слънце изглеждаха зелени, а когато попадаха в сянката на мравуняка, покафеняваха. Имаха малки зеници – по-миниатюрни от глава на топлийка.
Колонията от немигащи очи сякаш усети присъствието ми и насекомите започнаха да се прибират в своя мравуняк. За няколко секунди всички очи се скриха и нямаше помен от погледите им, насочени към мен. Изчезнаха като пустинен мираж, остана само мъртвият мравуняк. 
 
Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
 

сряда, 24 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек четвърти

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

Прекарахме времето чак до изгрева на плажа, край скалите. После тръгнахме край морето, докато дневната светлина очертаваше останките на бурната нощ – тлеещи огньове със спящи пиянски сън хора около тях, търкалящи се бутилки от алкохол, бирени кутийки, презервативи с все още топла сперма, вкаменелости от един свят, решил да каже сбогом на всичките си съставни части, зъбни колела и носещи колони, и да се сгромоляса в бездната с усмивка, да посрещне собствения си край като дълго чакан подарък с часовников механизъм. Някъде далече в това безкрайно море бурният евроклидон чупеше мачти, носейки на раменете си омайните песни на русалките, докато около нас чайките дояждаха огризките от царевичните кочани, вълните оглозгваха пясъка, изхвърляха мъртвите черупки на милиони миди, които никога не са създавали перли. Вървяхме, а морето запълваше с вода следите от нашите стъпки по пясъка, изпращайки ги на сметището на забравата като ненужен сувенир. Слънцето отегчено бързаше да огрее земята и да си отиде зад хоризонта, за да остави след себе си поредната вечна нощ. Вървяхме като последните хора след апокалипсиса, изпълнявахме финалния ритуален марш за раздяла с познатия свят.

Сбогом! Farewell! Adios! Auf Wiedersehen!


...


Нямахме дом, който да превърнем в своя крепост, но такава бяха улиците, осветените вечерни павирани улици, капилярите на този чужд град. Есенният килим от разлагащи се листа, уханието на липите през пролетта, пейките по парковете в топлите летни нощи, задимените зимни кафенета, в които пиехме блудкав чай. През зимата на 2007-ма аз инвестирах спестяванията си в един шестнайсетгодишен светлосин „Форд Фиеста“ с две врати. И той се превърна в нашата крепост. Нарекохме я Баба Вида.

Оборудвах Баба Вида с радио и CD плейър и когато дойде лятото, с майка ти събрахме най-необходимото (аз – един сак, а тя – два куфара, три сака и две раници), натъпкахме всичко в малкия багажник на Баба Вида и на задните ѝ седалки, качихме се в нашата подвижна крепост и тръгнахме.

...първо на север, към Стара планина, Берковица, Белоградчишките скали, стигаме до дунавския бряг, да запознаем Баба Вида с истинската Баба Вида, после на изток и юг, пак на север, обратно на запад, пътуваме, спираме на красиви места край пътя, майка ти вади платно и започва да рисува картина, изоставя я в багажника и я забравя завинаги, продължаваме нанякъде, стигаме до обезлюдено село с порутени къщи, пътят свършва, връщаме се, пак спираме, аз отварям тефтера си и пиша своя пътепис, ядем евтини сандвичи и ги преглъщаме с топла бира, нощуваме в малка стая при една баба, в къща за гости, снимаме, катерим се по тясна пътека към някакъв връх, лежим на горска поляна, срещаме овчар с огромно стадо, целуваме се край закътано поточе, така и не стигаме върха, връщаме се и се качваме на Баба Вида, тръгваме нанякъде, не знаем накъде, времето сякаш е спряло, слънцето пече и превръща купето на Баба Вида в сауна, отваряме прозорците, Елена подава краката си през прозореца, колите отсреща надуват клаксони, стигаме кокетно хотелче край пътя, кога ли е станало вечер, къпем се със студена вода, заспиваме, слушайки полските щурци, на другия ден пак тръгваме, гледаме картата, чудим се къде сме...

Защо ни трябва да се чудим къде сме, щом сме тук? Изхвърляме картата. Продължаваме. Усещаме мириса на нашето море. Търсим нашия плаж. После на юг, край морето, на запад, на север... Все някога ще стигнем до София. „Светличе, а кога ще отидем до Родопите?“ Няма как да не стигнем, тази планина е толкова обширна. „Наистина ли искаш да отидем там?“ А ти? „Няма значение, хей, виж онези скали, карай натам, толкова са красиви...“

...скали, гори, поляни, реки, беседки край пътя, тополи, гръмотевични бури, селца и градчета, горещо слънце, безлунна звездна нощ...

„Има ли наистина и други хора на този свят? Или сме само ние с теб? Понякога си мисля, че всички други са от папие-маше... Моля те, спри вече тази Нирвана, не издържам!...

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори

сряда, 10 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек трети


 
Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все повече, любувайки се на меки като млечен каймак клепки, давещи се във вежди, извити като върбови листя, тънки като борови иглички, сякаш изографисани от иконописец, за да почна да пътувам по нескончаемите бели житни поля на челото, по черешовите градини на бузите, по мекотата на носа, който като корабче плува в морето на това лице, море, в което гори лавата на устните, за да намери пристан безкрайната му красота в малката, извита като ягода брадичка, в едва подаващите се под черната нощ на косите малки смолисти уши, които обаче не могат да те спасят от вечния сон в косата, тая необятна, абаносова, гарванова смърт. Бавно умиране, при което потъваш и се губиш.
Това бил краят.
И началото.
Щото там, гдето свършва всичко, там почва всичко.
Щото всеки край дърпа подир себе си начало, а границите ги чертае само невежеството человеческо.
Жив бил Златан след страшната ракия, по-жив от всякога. Родил се в очите на това момиче. Гледали се двамата и мълчали, никой не можел да измисли подходяща дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.
Не мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията го била изгорила. Та едва сколасал да прошъпне:
„Коя си?“
Ония устни само се помръднали, ала той и глух да е, щял да разбере:
„Силва.“
„А аз... Златан.“
И пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал в езера, давел се в реки, морета го заливали, по облаци летял, падал в локви и после пак се изпарявал по повика на слънцето във висините. Но тя била все там. До него. Гледала го и го поглъщала със своите очи като капка роса, изпита от слънцето.
„Люта ракия ми сипа ти, Силво!“

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
Откъслек четвърти 
Откъслек пети 

петък, 21 април 2017 г.

Отлъчване

"Отлъчване" е заглавието на моя първи роман, който ще излезе през юни 2017 година.
"Отлъчване" помирява дързостта и динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги; обединява шантавото и сюрреалистичното с естественото и ежедневното;
събира на едно място носталгията и надеждата, магията и логиката, историята и митологията.

"Отлъчване" съдържа думи. Много думи. 

Не, не са пророчески думи, защото пророческите думи са на стените на подлезите, всеки знае това. 

Но са пълни със съдържание думи, различни думи, думи-идеи, думи-емоции, забравени думи.

Всички тези думи са обединени в история...
...за самотата на единствените деца.
...за вглъбеността в миналото и за илюзиите на бъдещето.
...за отхвърлянето на обикновеното и търсенето на неповторимото.
...за оцеляването на духа във времето.
...за това от къде идваме.

В тази история има двама герои – един единствен мъж и една единствена жена.
В тази история има множество герои – много мъже и много жени. 

Но всички те, в отчаяните си търсения, в безграничната си самота, като частици от един магически пъзел, са обединени от най-силното чувство, оцеляло през вековете.
Това е историята на една розета.
Историята на нейните лъчи.
Отлъчените... 

Отлъчване - откъслек първи

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара им в земята се разнесе като гръмотевица под планинско било, а прагът се натроши на хиляди парченца и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „Снежната кралица“. Като два куршума сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал отдолу вулкан. Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува... но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого... към мен и теб; жадуващ да усети бебешката ти топлина и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти плач да нахлуе като ураган в полуглухите му, изхабени още от Големия взрив уши; бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги...

Подадох те. И той те пое несръчно, раздруса те с треперещите си, но все още мускулести ръце, ти го погледна с уплаха и усмивката му породи най-отчаяния и най-мощния ти плач, а ти винаги плачеше с могъществото на африканските лъвове. Тогава той се засмя с глас, обърна се бавно с гръб към нас, сякаш с майка ти не съществувахме, и тръгна с широка крачка към своето леговище, миришещо на старинно дърво и стара плът. Влязохме след вас и аз затворих зад гърба си вратата, която беше винаги заключена за моите младежки пориви. Той те върна на майка ти и все така, без да казва нито дума, донесе стара бутилка ракия и без да обръща никакво внимание на нашия отказ, наля в чашките и вдигна своята няма наздравица.

Първо реших, че разумът му си е заминал като планински сняг под ласката на безмилостния южен полъх на годините, а със себе си е отнесъл и злото му сърце, суровия поглед на ястреб, устата, сякаш оформена с един удар на ятаган. Дали знае кой съм аз и коя си ти, дали изобщо помни сам той кой е? Но след като изпи своята чашка и бързо я напълни отново, той ме погледна и докато се убеждавах, че старческото перде е угасило злото в погледа му, промърмори:

– Ей, опустех да те чекам, изфиряса ми акъло да ви мислим, срасна ми се устата да траем...

Млъкна, загледан в теб и майка ти, после вдигна отново чашата с ракията и я преполови, погледна ме и аз, запазил в сърцето си спомена за страха от този суров човек, бързо изпих своята ракия. И взех да му говоря къде отиваме с майка ти, как живеем, какво работим... Майка ти също разказваше по нещо, а дядо Янкул сякаш слушаше, местеше очи от мен на майка ти, от нея на теб, но не реагираше много-много на историите ни. Ти заспа (дали от стрес, или от умора) на ръцете на майка си и дядо ми, напомняйки за покровителствения си нрав, ви показа старата спалня в къщата и отсъди:

– Ай, лека ви нощ!

Майка ти, която беше възпитана в любов и уважение към по-възрастните хора, ме погледна с въпросително-примирен поглед, след което, без да казва нищо, те остави в спалнята и излезе навън да донесе сака с дрехите от колата. Не можех да повярвам какво сляпо подчинение е предизвикала у нея репликата на стареца, но сега знам, че тя го е направила заради мен. Усетила е, че тази вечер важният съм аз, знаела е, че никога повече няма да имам силите да прекрача този омразен праг, за да седна до своя презрян дядо. Не знам по чия воля се случи всичко – моя, на майка ти, или на дядо ти, но аз се оказах сам на една маса с него, между нас стоеше бутилката силна домашна ракия, която намаляваше от час на час, а докато вие спяхте в другата стая, той говореше и гласът му пращеше като стар грамофон, разкривайки покритите с прах ноти на една прастара симфония.

– Секо нещо, кое правиме ние на тоо грешен свет, корен си има, чедо. Зачатие. Извор. Ала мъчно е да се созре там, до корено. Ние си гледаме се цветчетата, листенцата, стеблото и гранките, а за корените ич не питаме. Един лъч само от звездата созираме, а си мислиме, дека я видиме целата...

Отлъчване - откъслек втори

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, едновременно. Като да плачеш от мъка и да се смееш от щастие, едновременно. Като да се раждаш и да умираш, едновременно. Да си сляп и да гледаш, да си глух и да чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно. Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма човек, който да може да проумее всичко това.

* * *

Възможно ли е светът да е устроен така, че ние само да си мислим, че... Възможно ли е всъщност ние нищо да не избираме? Да сме част от някаква невъобразимо голяма картина, невъзможна за проумяване? Да се движим по предварително начертани релси, а безбройните възможности, които ни отминават, да са само една лъжа, една илюзия, да са непостижими, да са просто театрален декор, който да разкрасява и осветява нашия тунел? Нима е възможно да съм затворена в кутия, от която виждам само това, което се случва тук и сега? Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли е? Истински ли са спомените и сами ли избираме какво да запомним, възможно ли е всички спомени да са още една измислица, която да се опитва да осмисли отминалото и завинаги изгубено време? Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите истории – далечни и необясними?
А бъдещето, това неясно бъдеще, заради което всеки ден отивам на училище, не е ли и то една илюзия?
Понякога имам чувството, че съществувам само аз. Всички останали са призраци, родени от въображението ми, за да не съм сама на този свят. Мама и татко. Ти. Ангел. Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги измислила. Както Бог е създал хората – да не е самотен...

* * *


И аз съм се усещала понякога като част от някаква огромна неизбежност. Все едно животът е една окръжност, която трябва да запълня с молива си. И започвам, избирам цвета и плътността, решавам дали да рисувам бързо, или бавно, ала бялото, недовършеното, пълно с мечти и кроежи, със страхове и непостижимости, то става все по-малко и по-малко. Другото, оцветеното, то губи смисъла си малко след като го оставя назад и преместя молива, променя значенията си, остава в забрава. Но какво мога да направя аз, освен да продължа да драскам и рисувам, да изпълнявам задачата си. Не мога да излизам извън контурите на окръжността, нито да оцветя наново вече завършените ѝ части, остава ми само да продължа да намалявам обема на бялото, на мечтите, плановете, целите, страховете и суеверията, предизвикателствата и непостижимостите, за сметка на все по-увеличаващата се забрава, докато не стигна до неизбежността, до последния контур, финалната щриха.

Още от романа "Отлъчване":

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Лаптопът на дядо Дончо

Самолетът кацна на българска земя с час закъснение. Мила Търнър мина през паспортния контрол и сега стоеше усмихната в багажното отделение, чувствайки се странно, защото отдавна не си беше подавала носа навън, облечена с дънки, маратонки и тениска. Извади от чантата си гримове и огледало, докато багажите на всички пътници започнаха да се появяват по лентата. Мила очакваше трите си огромни чанти – там бяха дрехите, които беше отделила за това двудневно пътуване: осем официални костюма – четири с пола и четири с панталон; пет маркови летни рокли, които беше успяла да си купи тази пролет в Сан Франциско; пълно бойно снаряжение от козметика; десет чифта обувки на висок ток и още четири чифта обувки с по-нисък ток - за всеки случай. Гримираше се, не изпускаше от очи лентата и едновременно с това проведе разговор по телефона със съпруга си и трите си деца, които вече се бяха настанили в луксозен хотел на френската ривиера. Между другото, успя да пооправи и лака си. Доволно забеляза, че кокът ѝ е безупречен след десетчасовия полет до Кан и последните два часа, които я доведоха в София.
София. България. Бяха отминали... колко? 17 години! Спомни си едно момиче, което викаше пред парламента – беше студентка в първи курс. После майка ѝ спечели зелена карта и в един есенен ден заминаха – тя и родителите ѝ, пресякоха океана и животът сякаш започна отначало. За тези години Мила успя да завърши право, да се ожени за Джеймс Търнър - един от най-уважаваните прокурори в Калифорния, да роди три деца. Освен всичко това, след раждането на Джъстин - третия ѝ син, кариерата ѝ вървеше шеметно. Американската мечта! Тя я постигаше в името на родителите си, които не успяха да дочакат внуците си – и двамата бяха загинали в автомобилна катастрофа още в третата си година като американци.

сряда, 19 октомври 2016 г.

Колекционер на слава


Вчерашният мокър сняг отдавна беше потънал в разкаляната градина, а източният полъх на декемврийското утро все още не си и помисляше да покрие със синя завеса ярките звезди над високопланинското село, когато баба Виолета отметна дебелия юрган и се изправи пъргаво. Огънят в печката на дневната беше загаснал и тя бързо се облече и отиде в гаража, за да донесе въглища, няколко шишарки и лист стар вестник за разпалване. Минута по-късно коминчето на бялата двуетажна къща изпусна първите кълба сивкав дим в хладната нощ. Прозорците на съседните къщи все още чернееха и само лаят на кучето на дядо Огнян нарушаваше изящната тишина. Баба Виолета среши сивите си коси, провери дали телефонът работи и след това напълни кофа с вода и насапуниса с гъба прозорците на дневната. Предишните два дни температурите бяха минусови и не ги беше мила, но сега утрото беше меко и тя със задоволство ги поливаше с вода и после ги подсушаваше с вестници. След прозорците дойде ред на пътеките, изтупани на задната тераса, на пода, който беше измит с парцал, на прахта по лавиците и старата библиотека. Беше измила също и банята, след което вече точеше корите за баницата, когато чу от спалнята тежките бавни стъпки на дядо Тодор, който се беше запътил към тоалетната. Посрещна го както винаги – с две чаши силно турско кафе и пакет бисквити. Закусваха мълчаливо, докато първите слънчеви лъчи се показваха над източните склонове на планината и огряваха лавицата със снимките. Минута по-късно, ръцете на старците застинаха от телефонния звън. Спогледаха се и баба Виолета се затича към телефона, а дядо Тодор се изправи и в широко отворените му сини очи заблестяха сълзи. Той отдавна не чуваше добре, но по очите на жена си разбра, че това не е обаждането, което чакаха от 14 години. Седна отново на масата и когато тя се върна при него, не си направи труда дори да я погледне, защото чудесно знаеше какво говори. В такива моменти беше доволен, че не я чува. А баба Виолета, след като изпи последната глътка от горещото кафе, знаейки че съпругът ѝ не я чува, взирайки се в една снимка на огряната от слънчеви лъчи лавица, започна:

понеделник, 12 септември 2016 г.

Последният концерт


Един ден преди да умре, великият Джак Старуокър видя отново родния си град. Беше горещ юлски ден - старците играеха табла на пейката под по-старата и от тях върба, малки дечица шумно дърпаха родителите си към по-шумния и от тях лунапарк, а сенчестите кафенета бяха приютили млади момчета и момичета с още по-сенчести погледи. Нищо не се беше променило от онзи есенен ден преди 17 години, когато Джак, познат на приятелите си с името Огнян Цонев (крайно неподходящо име за рок звезда), с една китара на гръб, вдигна палеца и тържествуващо се закле никога повече да не се върне тук. Сега, когато наруши клетвата си, се убеди, че всичко тук си беше по старому. Сякаш тези 17 години, които го превърнаха в една от най-скандалните личности в световния шоубизнес, в които милиони крещяха до припадък името му (не Огнян Цонев, другото), се бяха случили в някаква паралелна вселена, дупка във времето и пространството. Все едно че нищо не беше стигнало до тук.
Шофьорът на лимузината му мълчаливо се опитваше да провира лъскавата кола в малките улички, докато мениджърът му Гордън Рич не спираше да говори за дузина предложения от световноизвестни фестивали, покана за наградите на "MTV", заявки за интервюта от "Kerrang!", "Billboard magazine", "Playboy", "Sun" и някои от най-гледаните телевизионни шоута в света. Джак Старуокър напълни чашата си с шампанско, гаврътна я, сложи тъмните си очила и каза: 
- Спри. Слизам.

неделя, 3 юли 2016 г.

Четенето убива!


Понякога човек има чувството, че Те са навсякъде! Пъплят из паркове, трамваи, плажове, самолети, чакални, площади, дори и по пейките на Витошка! Хора с отнесени погледи, блуждаещи, замислени... понякога се смеят, а в други случаи са готови да се разплачат. А като станат да ходят приличат на сомнамбули. Този текст не е за тях, защото те са вече изгубени. Той е предупреждение за вас. Внимавайте! Пазете се! И в никакъв случай не ставайте един от тях. Пазете се от Заразата!
Не. Не става дума за зомбитата от „Z-та световна война“. Нито за Капитан Трипс. Не говорим за чалгаджии, футболни запалянковци, пенсионери или други рискови групи. Става дума за тях – хората, които четат книги! И за онези с електронните четци...

Четенето на книги е опасно. Затова ако срещнете човек с книга около вас, опитайте се да го убедите с думи. Ако това не помогне – употребете сила. Ето десетте най-големи опасности, които крие този вреден и пагубен навик, четенето на художествена литература.

вторник, 7 юни 2016 г.

Божествената иглика




Тази история започна от вечерта, в която Калин Калоянов загуби всичко. До този момент животът на Металната маска, както го наричаха всички приятели в Лас Вегас, беше едно непрекъснато издигане – от мой съученик в гимназията, през помощник пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на Тексас Холдем Покера в света. И всичко това – постигнато само за 15 години. Слабите оценки се бяха превърнали в златни пясъци. А златните пясъци се бяха превърнали в реки от злато. Реките от злато носеха по бързеите си лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера и, разбира се, момичета... всякакви момичета. Също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности... Но да оставим момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнеха благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. Metal Mask, ловеше благодарение на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът.

А какво бях постигнал аз за тези 15 години? При мен отличните оценки се превърнаха в петгодишно търкане на университетски скамейки и спане по миризливи дюшеци в общежитие. След това – работа в никому неизвестен интернет сайт... Сватба, дете и апартамент под наем в Люлин 4...

събота, 14 май 2016 г.

За Бога, братя, не референдумствувайте!

Имам изключително силен имунитет срещу интернет публикациите и вече нищо не може да наруши моята устойчивост. Преди години неграмотността и тъпотата ме изумяваха, но след като волю-неволю понатрупах стаж в четене на случайно попаднали ми статии, публикации в блогове, статуси в социални мрежи, мнения във форуми (включително и спортни форуми, щото който не е влизал в спортен форум, където спорят за български футбол, не е видял и една стотна от глупостта на планетата), след всички тези продължителни и безмилостни ваксинации, аз се чувствам абсолютен Айрън Мен! Непробиваем! Неподатлив на атаките ИМ! Дебелокож и спокоен в своята обвивка, защитен от брониран щит, отразяващ и отблъскващ всички мнения и коментари, заливащи това все по-необятно интернет пространство. И въпреки, че ТЕ ежедневно и ежечасно се спускаха към мен като двеста милиона безкомпромисни кокодиневски сперматозоида, аз оставах корав, неоплоден и хладен като най-здравото великденско яйце, оставено цяла година на съхранение в хладилника.

Да, до съвсем скоро беше така. И си мислех, че винаги ще бъда неуязвим. Но се оказа, че все пак е имало нещо, което може да разбие на сол кристално чистата чашка, от която пиех своето безразличие.

неделя, 17 април 2016 г.

Babylon Schnaps


Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят – тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им, в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се виждаше от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на децата на съседите, лаят на кучетата от улицата, смеха на младите момичета и момчетата, подсвиркващи след тях. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на металната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, обгърнала го като безкраен океан. После заспиваше – там, на пейката и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата горичка зад къщата. Чакаше.
Когато се родиха, плака. Отиде в църквата, където не беше стъпвал от кръщенето на Анелия, запали свещичка, върна се у дома и започна да чака. Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, чакаше ги под тропота на бурните дъждове през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи. Сега отново беше лято. 18 лета бяха изминали откак беше запалил последната си свещичка в църквата – в деня на тяхното раждане.

четвъртък, 17 март 2016 г.

Художникът




Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка без осветление, опитвайки се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми, изпълвайки ги с живителна сила. В края на уличката имаше една единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност "кръчма" е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с някакъв див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от работа.

сряда, 10 февруари 2016 г.

Маркес и червената книга




В съзнанието ми са останали две книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..." Мисля, че съм бил на около 10 години.

Отворих първата от тези книги около 3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга. Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници, но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези страници беше останало в мен и докато бях в гимназията, отново посегнах към втория рафт отляво. И именно тогава светът на Маркес ме погълна изцяло. Заживях в Макондо, в магията на онази къща – на Буендия. Лудостите и красотата на стоте години самота се превърнаха в едни от най-съкровените ми мигове на читател. Използвах инерцията на магията, с която Маркес ме беше приковал и се върнах в началото на томчето, където ме очакваха "В лош час" и "Няма кой да пише на полковника". Преписвах в тетрадка части от романите (да, така правехме преди години, когато нямаше „Читанка“, „Фейсбук“ и „Гудрийдс“). Прочетох и повечето разкази от червеното томче, както и "Окапалата шума". Стигнах до "Есента на патриарха" и оставих книгата някъде посред петото или шестото изречение.

петък, 1 януари 2016 г.

Новогодишно обръщение на бащата на нацията Бойко Борисов

Това е само една идея. Понеже дълги години сме слушали президентски речи минути преди настъпването на всяка от новите години, които белязаха прогреса на нашата държава. Понеже имам чувството, че въпреки всички прекрасни неща, които ни донесоха управляващите през последните 25 години, речите преди Нова година приличат на повтаряща се грамофонна плоча – най-много да ги разнообразят с по някоя объркана снимка. Понеже осъзнавам свещения статут на тази реч, която 99 процента от ликуващата ни нация гледа със сълзи на умиление минути преди да отпразнува новата година с шампанско и хайвер... Имам предложение – нека тази година оставим президента да си почине от този ангажимент и дружно да призовем министър-председателя Бойко Борисов да заеме мястото му. Да говори Той. Това би било истински новогодишен триумф. Би ни изпълнило с щастие, оптимизъм и вяра във великолепното бъдеще, което ни очаква. Кой би могъл да спори с мен? Кой?



Но ще кажат – лесно е отстрани да се дава акъл. Всеки предлага някакви уж прекрасни неща, но никой нищо не прави, за да се случат. Затова аз реших да напиша речта на господин Борисов. Както и всички останали българи – изучавал съм поведението Му и изказванията Му с години – кога волно, кога неволно. И мисля, че мога да Му напиша едно новогодишно обръщение, с което Той би се представил именно в светлината, в която всички го познаваме. Ето го моето предложение за новогодишна реч на министър-председателя и баща на нацията Бойко Борисов:

четвъртък, 17 декември 2015 г.

Мураками – да плуваш в дълбокото без кислород


Искам да ви разкажа за усещането да откриеш перфектната перла. Не съм ловец на бисери, а опитът ми с мидите се изчерпва с няколко неволни порязвания на плажа през лятото. Но опознах усещането, чувството да разтвориш една черупка и отвътре да заблести твърдият заоблен предмет, символизиращ щастието. Може би защото специалистите казват, че от около 3 тона миди излизат едва 3-4 перфектни перли...

Всъщност и моята перла също се показа за първи път на плажа. Но на един въображаем плаж, нарисуван на картина. Един сюрреалистичен плаж, за който едно красиво момиче е изпяло песен. Там, на този морски бряг, стои едно момче, което се казва Кафка. Но не Франц Кафка. Кафка Тамура...

Моята перла се казва Харуки Мураками. Не бих могъл да кажа какво е теглото на книгите, които съм прочел, преди да го открия. Срещах името му в книжарници и библиотеки, попадах и на статии, подобни на тази, в различни блогове. Но за първи път отворих негов роман в началото на тази пролет. „Кафка на плажа“. А при автор като Мураками началото никога не е лесно. Думите и изреченията вървят гладко и с музикална стъпка, но предварително приученият да търси логически връзки и обяснения читател се спъва дори и по гладката повърхност на великолепния му стил. За някои може да е и шокиращо – сякаш пързаляйки се с кънките си, изведнъж пропадаш в дълбоко и студено планинско езеро и нямаш около себе си жизненоважния кислород. Но с времето потъваш в дълбоките води, в света на Мураками. И усещаш, че вече не ти трябва познатият кислород. Ставаш част от езерото и започваш да живееш и да дишаш вътре, в него.