сряда, 30 август 2017 г.

"ОТЛЪЧВАНЕ" - ГЛЕДИЩА, КОМЕНТАРИ, ОТЗИВИ


Изминаха два месеца и половина от излизането на романа ми "Отлъчване" на българския пазар. Седемдесет и седем дни, през които аз изпитвах неповторимо усещане. Това е чувството, че някъде там, извън мен, живеят едни думи, емоции и идеи. Родени от моето съзнание, но вече принадлежащи на други хора. Хора близки и далечни. Познати и непознати. Всякакви. В това усещане има нещо неописуемо - може би приятно, но вероятно и тревожно. Ала човек няма време да свикне с него. Защото се появяват други думи, родени от съприкосновението на книгата с мислите и световете на читателите. И сега, два месеца и половина след като тази книга напусна моя вътрешен свят, аз реших да събера петнайсет от тези първоначални гледища. Благодаря на всички, които ми споделиха начина, по който са усетили "Отлъчване". Някои са познати, приятели, колеги, други са напълно непознати, случайно попаднали на книгата. Аз се радвам на всички тези отзиви - независимо дали са от хора, свързали живота си с литературата, или от хора, които просто обичат да четат. Не знам дали е добър или лош знак, но се наложи да потърся по-сериозно, за да открия негативно мнение. Разбира се, намерих такова и с удоволствие го включвам. Подредих гледищата по азбучен ред на авторите им. След още два месеца и половина, ако продължавам да получавам нови коментари и мнения, ще публикувам още петнайсет.

вторник, 6 юни 2017 г.

Отлъчване - откъслек пети

Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чучулиги... Там бяха онези ръце, които завършваха с по пет пръста, и онази гора, която познавах като петте си пръста.
А в тази гора, в която ходехме с майка ти, сякаш нямаше никой друг, това беше гора призрак, тя приличаше на онази, истинската, но имаше някаква осезаема разлика. В нея не пееха птици, нямаше вятър, не се чуваха никакви звуци, освен тихото потъване на малките ни крака в нещо, наподобяващо борови иглички. В нея слънцето стоеше в своя зенит и не помръдваше, докато ние крачехме, лутахме се сред дървета, които обаче не бяха истински, те само приличаха на дървета, но в тях не туптеше силата на живота. Бяхме частица от стара картина на художник отшелник: тихата гора, спрялото време и дърветата, които не бяха нищо повече от съчетание на бои, визуално съществуващи, но не и реални. Как ли бяхме попаднали тук? Сякаш се бяхме родили в съзнанието на този художник, който, рисувайки своята мъртва гора, е решил да ни изобрази вътре, в нея – две деца, бродещи сред дърветата. Но творецът все още се колебаеше дали да ни нарисува и ние стояхме там, в неговото съзнание, като моментна идея, въображаем щрих. Малките Хензел и Гретел, неоткриващи своите трошици и пътя към дома... Добра идея? Или клише? Добре де, нека ги скицирам и ще реша...

сряда, 24 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек четвърти

Събухме обувките си и тръгнахме по пясъка, отдалечавахме се от злополучната дискотека, минавахме край други заведения, пияни хора ѝ подсвиркваха, влюбени двойки се търкаляха по плажа, някъде бяха запалили огньове и подрънкваха на китари, мрачното море ревеше с последните си августовски издихания и мъртви вълнения, звездите надничаха иззад илюзионни, невидими облаци, шумовете на града се давеха в бурното, безпределно море, вълните се разплискваха в скалите на края на плажа и пръскаха голите ѝ крака, докато тя се притискаше в мен, пръскаха потния ми гръб, докато се търкаляхме в някакъв трансцедентален танц по пясъка, устните ѝ се разтапяха в моите, тялото ѝ се превръщаше в част от моето... Всичко изчезна. И приятелите ни, и дискотеката, и градът, и морето, и цялата земя, и познатата вселена – всичко потъна в лепкавата прозрачна каша на забравата. Само ние бяхме истински. Само ние имахме плътност, тежест и цвят, гравитацията влияеше само на нас и ни въртеше в центъра на всичко.

Прекарахме времето чак до изгрева на плажа, край скалите. После тръгнахме край морето, докато дневната светлина очертаваше останките на бурната нощ – тлеещи огньове със спящи пиянски сън хора около тях, търкалящи се бутилки от алкохол, бирени кутийки, презервативи с все още топла сперма, вкаменелости от един свят, решил да каже сбогом на всичките си съставни части, зъбни колела и носещи колони, и да се сгромоляса в бездната с усмивка, да посрещне собствения си край като дълго чакан подарък с часовников механизъм. Някъде далече в това безкрайно море бурният евроклидон чупеше мачти, носейки на раменете си омайните песни на русалките, докато около нас чайките дояждаха огризките от царевичните кочани, вълните оглозгваха пясъка, изхвърляха мъртвите черупки на милиони миди, които никога не са създавали перли. Вървяхме, а морето запълваше с вода следите от нашите стъпки по пясъка, изпращайки ги на сметището на забравата като ненужен сувенир. Слънцето отегчено бързаше да огрее земята и да си отиде зад хоризонта, за да остави след себе си поредната вечна нощ. Вървяхме като последните хора след апокалипсиса, изпълнявахме финалния ритуален марш за раздяла с познатия свят.

Сбогом! Farewell! Adios! Auf Wiedersehen!

сряда, 10 май 2017 г.

Отлъчване - откъслек трети


 
Ей това, ако не е благословия и проклятие в едно, това ако не е мъка и щастие, радост и горест, смърт и безсмъртие, това ако не е най-сладката и най-горчивата гибел, това ако не е всичкото – и земята, и мухите, и небето, и прахта, и слънцето, и пикнята, и звездите, и фъшкиите… – всичко в едно, всичко е вътре, в мене, всичко танцува, плаче, пустосва, крещи, заспива, скача, убива, пее, умира и се въздига от гроба, лети, лети, лети към безконечността, за да стигне до един-единствен образ, онова чудно лице, дето и сега е над мен и ме гледа. Гледа ме! Чудно хубаво лице. Без калпак. Не трябва да мигам, не бива да го изпущам от поглед дори и за един миг, защото то е там. Излазям от черното на зениците, от светлокафявото на очите, за да се препъна хиляди пъти в бялото, щото в бялото няма как да не се загубиш, после ме обвива полъхът на галещите черни ресници, дето гъделичкат, без да докосват, остри като мечове и меки като току-що разцъфнали теменужени листенца, отдалечавам се все повече, любувайки се на меки като млечен каймак клепки, давещи се във вежди, извити като върбови листя, тънки като борови иглички, сякаш изографисани от иконописец, за да почна да пътувам по нескончаемите бели житни поля на челото, по черешовите градини на бузите, по мекотата на носа, който като корабче плува в морето на това лице, море, в което гори лавата на устните, за да намери пристан безкрайната му красота в малката, извита като ягода брадичка, в едва подаващите се под черната нощ на косите малки смолисти уши, които обаче не могат да те спасят от вечния сон в косата, тая необятна, абаносова, гарванова смърт. Бавно умиране, при което потъваш и се губиш.
Това бил краят.
И началото.
Щото там, гдето свършва всичко, там почва всичко.
Щото всеки край дърпа подир себе си начало, а границите ги чертае само невежеството человеческо.
Жив бил Златан след страшната ракия, по-жив от всякога. Родил се в очите на това момиче. Гледали се двамата и мълчали, никой не можел да измисли подходяща дума за казване. Осъзнал Златан, че лежи в постеля, но не негова. В къща, дето не е негова. В село, дето не е негово. Но светът, той бил негов и само негов, докато го гледали тия очи.
Не мигвал. Не трепвал. И глас нямал, ракията го била изгорила. Та едва сколасал да прошъпне:
„Коя си?“
Ония устни само се помръднали, ала той и глух да е, щял да разбере:
„Силва.“
„А аз... Златан.“
И пак пил от извори, хрускал ледове, потъвал в езера, давел се в реки, морета го заливали, по облаци летял, падал в локви и после пак се изпарявал по повика на слънцето във висините. Но тя била все там. До него. Гледала го и го поглъщала със своите очи като капка роса, изпита от слънцето.
„Люта ракия ми сипа ти, Силво!“

Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
Откъслек четвърти 
Откъслек пети 

петък, 21 април 2017 г.

Отлъчване

"Отлъчване" е заглавието на моя първи роман, който ще излезе през юни 2017 година.
"Отлъчване" помирява дързостта и динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги; обединява шантавото и сюрреалистичното с естественото и ежедневното;
събира на едно място носталгията и надеждата, магията и логиката, историята и митологията.

"Отлъчване" съдържа думи. Много думи. 

Не, не са пророчески думи, защото пророческите думи са на стените на подлезите, всеки знае това. 

Но са пълни със съдържание думи, различни думи, думи-идеи, думи-емоции, забравени думи.

Всички тези думи са обединени в история...
...за самотата на единствените деца.
...за вглъбеността в миналото и за илюзиите на бъдещето.
...за отхвърлянето на обикновеното и търсенето на неповторимото.
...за оцеляването на духа във времето.
...за това от къде идваме.

В тази история има двама герои – един единствен мъж и една единствена жена.
В тази история има множество герои – много мъже и много жени. 

Но всички те, в отчаяните си търсения, в безграничната си самота, като частици от един магически пъзел, са обединени от най-силното чувство, оцеляло през вековете.
Това е историята на една розета.
Историята на нейните лъчи.
Отлъчените... 

Отлъчване - откъслек първи

Накрая искам да ти разкажа и какво запомних от дядо си Янкул. Този суров и страшен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и зъл характер, когото мразех до безкрайност и само тази ненавист ме накара да избера професията си и пътя си в живота, който сега лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, когото кой знае защо с майка ти решихме да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от почивка в Мелник, минавайки покрай онзи омразен за мен град... Този твой прадядо тогава отвори вратата на старата си триетажна къща и наред с познатата ми до болка миризма на старо изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две огромни старчески сълзи. Като тежки капки на внезапно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха стария дървен праг, тътенът от удара им в земята се разнесе като гръмотевица под планинско било, а прагът се натроши на хиляди парченца и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „Снежната кралица“. Като два куршума сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал отдолу вулкан. Къщата, градът, а и целият свят сигурно щяха да рухнат, ако не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старчески ръце, тези ръце, неусещали нежен порив откакто светът светува... но сега и този разпадащ се свят и цялата вселена решиха да поспрат, за да видят това чудо: тоя зъл и непроницаем старец да плаче, протегнал ръце като за милостиня, и то към кого... към мен и теб; жадуващ да усети бебешката ти топлина и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти плач да нахлуе като ураган в полуглухите му, изхабени още от Големия взрив уши; бленуващ да запечата навеки в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя образ, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, така, както аз те гледах преди месеци и исках да те запомня завинаги...

Отлъчване - откъслек втори

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, едновременно. Като да плачеш от мъка и да се смееш от щастие, едновременно. Като да се раждаш и да умираш, едновременно. Да си сляп и да гледаш, да си глух и да чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно. Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма човек, който да може да проумее всичко това.

* * *


Възможно ли е светът да е устроен така, че ние само да си мислим, че... Възможно ли е всъщност ние нищо да не избираме? Да сме част от някаква невъобразимо голяма картина, невъзможна за проумяване? Да се движим по предварително начертани релси, а безбройните възможности, които ни отминават, да са само една лъжа, една илюзия, да са непостижими, да са просто театрален декор, който да разкрасява и осветява нашия тунел? Нима е възможно да съм затворена в кутия, от която виждам само това, което се случва тук и сега? Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли е? Истински ли са спомените и сами ли избираме какво да запомним, възможно ли е всички спомени да са още една измислица, която да се опитва да осмисли отминалото и завинаги изгубено време? Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите истории – далечни и необясними?

А бъдещето, това неясно бъдеще, заради което всеки ден отивам на училище, не е ли и то една илюзия?

Понякога имам чувството, че съществувам само аз. Всички останали са призраци, родени от въображението ми, за да не съм сама на този свят. Мама и татко. Ти. Ангел. Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги измислила. Както Бог е създал хората – да не е самотен...

* * *

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Лаптопът на дядо Дончо

Самолетът кацна на българска земя с час закъснение. Мила Търнър мина през паспортния контрол и сега стоеше усмихната в багажното отделение, чувствайки се странно, защото отдавна не си беше подавала носа навън, облечена с дънки, маратонки и тениска. Извади от чантата си гримове и огледало, докато багажите на всички пътници започнаха да се появяват по лентата. Мила очакваше трите си огромни чанти – там бяха дрехите, които беше отделила за това двудневно пътуване: осем официални костюма – четири с пола и четири с панталон; пет маркови летни рокли, които беше успяла да си купи тази пролет в Сан Франциско; пълно бойно снаряжение от козметика; десет чифта обувки на висок ток и още четири чифта обувки с по-нисък ток - за всеки случай. Гримираше се, не изпускаше от очи лентата и едновременно с това проведе разговор по телефона със съпруга си и трите си деца, които вече се бяха настанили в луксозен хотел на френската ривиера. Между другото, успя да пооправи и лака си. Доволно забеляза, че кокът ѝ е безупречен след десетчасовия полет до Кан и последните два часа, които я доведоха в София.
София. България. Бяха отминали... колко? 17 години! Спомни си едно момиче, което викаше пред парламента – беше студентка в първи курс. После майка ѝ спечели зелена карта и в един есенен ден заминаха – тя и родителите ѝ, пресякоха океана и животът сякаш започна отначало. За тези години Мила успя да завърши право, да се ожени за Джеймс Търнър - един от най-уважаваните прокурори в Калифорния, да роди три деца. Освен всичко това, след раждането на Джъстин - третия ѝ син, кариерата ѝ вървеше шеметно. Американската мечта! Тя я постигаше в името на родителите си, които не успяха да дочакат внуците си – и двамата бяха загинали в автомобилна катастрофа още в третата си година като американци.

сряда, 19 октомври 2016 г.

Колекционер на слава


Вчерашният мокър сняг отдавна беше потънал в разкаляната градина, а източният полъх на декемврийското утро все още не си и помисляше да покрие със синя завеса ярките звезди над високопланинското село, когато баба Виолета отметна дебелия юрган и се изправи пъргаво. Огънят в печката на дневната беше загаснал и тя бързо се облече и отиде в гаража, за да донесе въглища, няколко шишарки и лист стар вестник за разпалване. Минута по-късно коминчето на бялата двуетажна къща изпусна първите кълба сивкав дим в хладната нощ. Прозорците на съседните къщи все още чернееха и само лаят на кучето на дядо Огнян нарушаваше изящната тишина. Баба Виолета среши сивите си коси, провери дали телефонът работи и след това напълни кофа с вода и насапуниса с гъба прозорците на дневната. Предишните два дни температурите бяха минусови и не ги беше мила, но сега утрото беше меко и тя със задоволство ги поливаше с вода и после ги подсушаваше с вестници. След прозорците дойде ред на пътеките, изтупани на задната тераса, на пода, който беше измит с парцал, на прахта по лавиците и старата библиотека. Беше измила също и банята, след което вече точеше корите за баницата, когато чу от спалнята тежките бавни стъпки на дядо Тодор, който се беше запътил към тоалетната. Посрещна го както винаги – с две чаши силно турско кафе и пакет бисквити. Закусваха мълчаливо, докато първите слънчеви лъчи се показваха над източните склонове на планината и огряваха лавицата със снимките. Минута по-късно, ръцете на старците застинаха от телефонния звън. Спогледаха се и баба Виолета се затича към телефона, а дядо Тодор се изправи и в широко отворените му сини очи заблестяха сълзи. Той отдавна не чуваше добре, но по очите на жена си разбра, че това не е обаждането, което чакаха от 14 години. Седна отново на масата и когато тя се върна при него, не си направи труда дори да я погледне, защото чудесно знаеше какво говори. В такива моменти беше доволен, че не я чува. А баба Виолета, след като изпи последната глътка от горещото кафе, знаейки че съпругът ѝ не я чува, взирайки се в една снимка на огряната от слънчеви лъчи лавица, започна:

понеделник, 12 септември 2016 г.

Последният концерт


Един ден преди да умре, великият Джак Старуокър видя отново родния си град. Беше горещ юлски ден - старците играеха табла на пейката под по-старата и от тях върба, малки дечица шумно дърпаха родителите си към по-шумния и от тях лунапарк, а сенчестите кафенета бяха приютили млади момчета и момичета с още по-сенчести погледи. Нищо не се беше променило от онзи есенен ден преди 17 години, когато Джак, познат на приятелите си с името Огнян Цонев (крайно неподходящо име за рок звезда), с една китара на гръб, вдигна палеца и тържествуващо се закле никога повече да не се върне тук. Сега, когато наруши клетвата си, се убеди, че всичко тук си беше по старому. Сякаш тези 17 години, които го превърнаха в една от най-скандалните личности в световния шоубизнес, в които милиони крещяха до припадък името му (не Огнян Цонев, другото), се бяха случили в някаква паралелна вселена, дупка във времето и пространството. Все едно че нищо не беше стигнало до тук.
Шофьорът на лимузината му мълчаливо се опитваше да провира лъскавата кола в малките улички, докато мениджърът му Гордън Рич не спираше да говори за дузина предложения от световноизвестни фестивали, покана за наградите на "MTV", заявки за интервюта от "Kerrang!", "Billboard magazine", "Playboy", "Sun" и някои от най-гледаните телевизионни шоута в света. Джак Старуокър напълни чашата си с шампанско, гаврътна я, сложи тъмните си очила и каза: 
- Спри. Слизам.

неделя, 3 юли 2016 г.

Четенето убива!


Понякога човек има чувството, че Те са навсякъде! Пъплят из паркове, трамваи, плажове, самолети, чакални, площади, дори и по пейките на Витошка! Хора с отнесени погледи, блуждаещи, замислени... понякога се смеят, а в други случаи са готови да се разплачат. А като станат да ходят приличат на сомнамбули. Този текст не е за тях, защото те са вече изгубени. Той е предупреждение за вас. Внимавайте! Пазете се! И в никакъв случай не ставайте един от тях. Пазете се от Заразата!
Не. Не става дума за зомбитата от „Z-та световна война“. Нито за Капитан Трипс. Не говорим за чалгаджии, футболни запалянковци, пенсионери или други рискови групи. Става дума за тях – хората, които четат книги! И за онези с електронните четци...

Четенето на книги е опасно. Затова ако срещнете човек с книга около вас, опитайте се да го убедите с думи. Ако това не помогне – употребете сила. Ето десетте най-големи опасности, които крие този вреден и пагубен навик, четенето на художествена литература.

вторник, 7 юни 2016 г.

Божествената иглика




Тази история започна от вечерта, в която Калин Калоянов загуби всичко. До този момент животът на Металната маска, както го наричаха всички приятели в Лас Вегас, беше едно непрекъснато издигане – от мой съученик в гимназията, през помощник пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на Тексас Холдем Покера в света. И всичко това – постигнато само за 15 години. Слабите оценки се бяха превърнали в златни пясъци. А златните пясъци се бяха превърнали в реки от злато. Реките от злато носеха по бързеите си лъскави коли – по-многобройни от пъстървите в рилски поток, първокласни питиета – кристални като пиринските езера и, разбира се, момичета... всякакви момичета. Също като реките – едни по-пълноводни и спокойно разливащи се, други шумни и бурни, трети бистри и слънчеви, четвърти мръсни и пълни със скрити опасности... Но да оставим момичетата, защото ще затънем в дълбоки води. Реките от злато се пълнеха благодарение на многобройните шарани, които Калин Калоянов, a.k.a. Metal Mask, ловеше благодарение на своята хитрост, решителност, предпазливост, интелект, нюх и разбира се – най-важното качество на великия покерджия (което всички велики покерджии лъжат, че изобщо не е ключово) – късметът.

А какво бях постигнал аз за тези 15 години? При мен отличните оценки се превърнаха в петгодишно търкане на университетски скамейки и спане по миризливи дюшеци в общежитие. След това – работа в никому неизвестен интернет сайт... Сватба, дете и апартамент под наем в Люлин 4...

събота, 14 май 2016 г.

За Бога, братя, не референдумствувайте!

Имам изключително силен имунитет срещу интернет публикациите и вече нищо не може да наруши моята устойчивост. Преди години неграмотността и тъпотата ме изумяваха, но след като волю-неволю понатрупах стаж в четене на случайно попаднали ми статии, публикации в блогове, статуси в социални мрежи, мнения във форуми (включително и спортни форуми, щото който не е влизал в спортен форум, където спорят за български футбол, не е видял и една стотна от глупостта на планетата), след всички тези продължителни и безмилостни ваксинации, аз се чувствам абсолютен Айрън Мен! Непробиваем! Неподатлив на атаките ИМ! Дебелокож и спокоен в своята обвивка, защитен от брониран щит, отразяващ и отблъскващ всички мнения и коментари, заливащи това все по-необятно интернет пространство. И въпреки, че ТЕ ежедневно и ежечасно се спускаха към мен като двеста милиона безкомпромисни кокодиневски сперматозоида, аз оставах корав, неоплоден и хладен като най-здравото великденско яйце, оставено цяла година на съхранение в хладилника.

Да, до съвсем скоро беше така. И си мислех, че винаги ще бъда неуязвим. Но се оказа, че все пак е имало нещо, което може да разбие на сол кристално чистата чашка, от която пиех своето безразличие.

неделя, 17 април 2016 г.

Babylon Schnaps


Чакаше ги. Чакаше ги още преди да се родят – тогава ги съчиняваше, измисляше, рисуваше лицата им и извайваше ръцете им, в своето собствено съзнание. Повече от двайсет години ги чакаше. В двуетажната сива къща на края на градчето, първата, която се виждаше от магистралата. В тишината, нарушавана само от тракането на влаковете по релсите и бръмченето на по-големите камиони по международния път. Някога не беше толкова тихо, чуваха се и гласове – крясъците на децата на съседите, лаят на кучетата от улицата, смеха на младите момичета и момчетата, подсвиркващи след тях. А сега, в задушните летни нощи, когато присядаше на металната си пейка на терасата, само тънък писък от някой заблуден комар можеше да изтръгне съзнанието му от тишината, обгърнала го като безкраен океан. После заспиваше – там, на пейката и хъркането му стряскаше съня на птиците от боровата горичка зад къщата. Чакаше.
Когато се родиха, плака. Отиде в църквата, където не беше стъпвал от кръщенето на Анелия, запали свещичка, върна се у дома и започна да чака. Чакаше ги сред уханието от цъфналите дръвчета в пролетните утрини, чакаше ги през знойните и задъхващи слънчеви летни следобеди, чакаше ги под тропота на бурните дъждове през есенните вечери, чакаше ги и в безкрайните, сковани от лед и сняг зимни нощи. Сега отново беше лято. 18 лета бяха изминали откак беше запалил последната си свещичка в църквата – в деня на тяхното раждане.

четвъртък, 17 март 2016 г.

Художникът




Срещнах го в една мартенска нощ, когато след дългия понеделник се прибирах от работа. Крачех по малка разкаляна уличка без осветление, опитвайки се да избегна локвите, докато уханието на пролетта навлизаше в дробовете ми, изпълвайки ги с живителна сила. В края на уличката имаше една единствена лампа, към чиято светлина се бях насочил. Но дори и да затворех очи, щях да се придвижвам не по-зле, защото точно под лампата зееше отворена вратата на кръчмата.
Всъщност "кръчма" е прекалено изискана дума за онова, което се намираше на ъгъла на уличката. По-точното определение е някакво праисторическо чудовище, бълващо през устата си цигарен дим и спиртни изпарения, ръмжащо с някакъв див вой, съчетание от долнопробна музика, звън на чаши и пиянски крясъци. Това място би могло да се включи в списъка на ЮНЕСКО за културни средища на загубени души, ако ЮНЕСКО имаше такъв списък. Безкрайно усещане за обреченост ме обземаше всеки път, когато минавах оттам на връщане от работа.

сряда, 10 февруари 2016 г.

Маркес и червената книга




В съзнанието ми са останали две книги в библиотеката на родителите ми. От тях започна всичко. Червена и зелена книга, които стояха на втория рафт, отляво. Една вечер леля ми, която ни гостуваше, погледна към тези две томчета и каза на баща ми: "Много хубави книги имате, батко. Маркес! Толкова го обичам! Маркес е прекрасен..." Мисля, че съм бил на около 10 години.

Отворих първата от тези книги около 3-4 години по-късно, спомняйки си думите на леля ми. Беше по време на лятната почивка – някой от родителите ми я беше взел със себе си. Зелената книга. Тогава за първи път прочетох началното изречение на "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда." Магията ме погълна, държа ме около 10-15 страници, но по-нататък не успях да продължа да чета – почивката свърши. Но нещо от тези страници беше останало в мен и докато бях в гимназията, отново посегнах към втория рафт отляво. И именно тогава светът на Маркес ме погълна изцяло. Заживях в Макондо, в магията на онази къща – на Буендия. Лудостите и красотата на стоте години самота се превърнаха в едни от най-съкровените ми мигове на читател. Използвах инерцията на магията, с която Маркес ме беше приковал и се върнах в началото на томчето, където ме очакваха "В лош час" и "Няма кой да пише на полковника". Преписвах в тетрадка части от романите (да, така правехме преди години, когато нямаше „Читанка“, „Фейсбук“ и „Гудрийдс“). Прочетох и повечето разкази от червеното томче, както и "Окапалата шума". Стигнах до "Есента на патриарха" и оставих книгата някъде посред петото или шестото изречение.

петък, 1 януари 2016 г.

Новогодишно обръщение на бащата на нацията Бойко Борисов

Това е само една идея. Понеже дълги години сме слушали президентски речи минути преди настъпването на всяка от новите години, които белязаха прогреса на нашата държава. Понеже имам чувството, че въпреки всички прекрасни неща, които ни донесоха управляващите през последните 25 години, речите преди Нова година приличат на повтаряща се грамофонна плоча – най-много да ги разнообразят с по някоя объркана снимка. Понеже осъзнавам свещения статут на тази реч, която 99 процента от ликуващата ни нация гледа със сълзи на умиление минути преди да отпразнува новата година с шампанско и хайвер... Имам предложение – нека тази година оставим президента да си почине от този ангажимент и дружно да призовем министър-председателя Бойко Борисов да заеме мястото му. Да говори Той. Това би било истински новогодишен триумф. Би ни изпълнило с щастие, оптимизъм и вяра във великолепното бъдеще, което ни очаква. Кой би могъл да спори с мен? Кой?



Но ще кажат – лесно е отстрани да се дава акъл. Всеки предлага някакви уж прекрасни неща, но никой нищо не прави, за да се случат. Затова аз реших да напиша речта на господин Борисов. Както и всички останали българи – изучавал съм поведението Му и изказванията Му с години – кога волно, кога неволно. И мисля, че мога да Му напиша едно новогодишно обръщение, с което Той би се представил именно в светлината, в която всички го познаваме. Ето го моето предложение за новогодишна реч на министър-председателя и баща на нацията Бойко Борисов: