Розата

Fun how everything was roses
When we held on to the guns
Just because you're winnin'
Don't mean you're the lucky ones 
Guns N' Roses - „Breakdown“

В една февруарска сутрин, когато пролетното слънце безмилостно разтапяше последните снегове по покрива на училището, видях, че е красива. Случи се цяла една година след като я срещнах за първи път. Споделих това с момчетата от класа, които ми се изсмяха и оттогава започнаха да ме наричат "малкия принц". Защото, казаха, нали той разправяше, че красивото било невидимо за очите. На другия ден, когато тя влезе в часа по история, тайно я погледнах отново. Както винаги – свела ниско светлокафявите си очи, докато затваряше тежката врата зад себе си. После бавно, с походка на кошута, извървя четирите крачки до мястото си на първия чин. Отметна естествено къдравата си кестенява коса, в която се оглеждаха слънчевите лъчи, отпусна ръцете си на чина и леко приведена напред зачака началото на урока.
Точно в този миг към нея полетяха няколко топки от смачкани листа от тетрадки, в косата ѝ се закачи един хвърлен химикал. Тя го напипа с ръка, измъкна го от къдриците си и го остави с плавно движение на чина пред себе си. Момчетата се кискаха. Тя не се обърна. Не им каза нищо. Учителката влезе след секунди и както обикновено, нищо не разбра.

След този час започнах всеки ден тайно да съзерцавам момичето с крехката походка, с вечно сведените очи и дългата до кръста къдрава коса. Всяко влизане в час. Подигравките на момчетата. Питах се какво означава това игнориране – дали е слабост или неуязвимост... Тя изглеждаше едновременно крехка и зряла. Все едно беше живяла поне с 20 години повече от всички нас. И беше толкова красива. Исках да я защитавам от останалите. Исках да говоря с нея. Но пред нея имаше някаква магическа бариера, тя не беше от този свят, който и да опитваше да я заговори, да я уязви, дори да ѝ се усмихне за момент, както направих аз, се чувстваше сякаш се удря в невидима стъклена преграда. Тя стоеше в своята капсула – сама, тъжна и недосегаема.

Дошла беше в класа ни преди година, за която никой не се сприятели с нея. Момичетата подигравателно коментираха с коя от двете си блузи – черната или бялата, е облечена този ден. Момчетата ѝ обръщаха внимание единствено дарявайки ѝ хартийки и химикали. Аз изобщо не я забелязвах, не взимах страна в униженията, на които я подлагаха. Така беше до момента, в който – както вече казах, видях, че е красива.

Беше последната ми година в гимназията. Учех всеки ден за кандидат-студентски изпити по история, четейки разнообразни тълкувания и заучавайки купища незначителни дати. Всяка вечер си лягах след полунощ, а в мислите ми се носеха като найлонови пликчета на вятъра – битки, религии, империи, кризи, войски, градове, числености на армии, обсади, хаганати, походи, крепости, преговори, съюзи, области, реформи, преврати... Върху отхвърлящото съня ми съзнание танцуваха Херодот, Тацит, Теофилакт Симоката, Прокопий Кесарийски, Менандър, Йоан Ефески и Клавдий Птолeмей. Въртях се в леглото и дълго не успявах да заспя. Накрая винаги насочвах мислите си към нея, представях си как в момента и тя спи някъде в града. Красивите ѝ къдрици са се разпилели върху снежнобяла възглавница, а тялото ѝ се е отпуснало в меките завивки – самотно и неуязвимо. Това някак ме изпълваше с покой – за разлика от всички влюбени, за които чета в книгите, които по цели нощи не спят, повръщат, плачат... аз се успокоявах в момента, щом образът ѝ изникваше в съзнанието ми. Не знаех дали съм влюбен. Просто обичах да мисля за нея преди да заспя.

От години мразех всичко останало в живота си. Родителите ми – машинист и шивачка, нямаха пари и едва успяваха да ме изпратят на море през лятото. Колата ни беше купена на старо и вече на 24 години, с шест повече от мен, напълно ръждясала около калниците - имаше вероятност някой ден да се разпадне както си се движи на пътя. Апартаментът ни – двустаен, с мухлясали ъгли, на първия етаж, ограден от големи блокове, слънцето така и не влизаше в него през цялата година. Баща ми се обличаше само с дрехи втора употреба. Малкото клюкарско градче, така наречените ми приятели, които се напиваха в петък в една задимена дискотека и се натискаха с девойчетата със селски манталитет. И така нататък. Мога да изреждам до безкрай. Знаех, че ако стана студент, вероятно нещата ще се оправят. Ще си намеря работа в столицата. Ще уча. Може би ще успея някак си да емигрирам... да се оженя някъде на запад – в земите на Стайнбек, или Маркес, или Пратчет, а защо не и Екзюпери, нали за съучениците си бях „малкият принц“. Мечтите обаче ми се струваха по-далечни от планета със самотна роза – не ми даваха надежда, а ме отчайваха още повече. В такива моменти отново започвах да мисля за нея. И заспивах с усмивка.

След двумесечно съзерцание – в един априлски петъчен следобед, изчаках да свърши последния час и зареден с решителност, тръгнах след нея. Следвах я безмълвно четири преки и с един бърз поглед се убедих, че никой от съучениците ни не е наоколо. И тогава, почти сигурен, че няма да ме чуе или да ми обърне внимание, че ще си остане някъде зад невидимата преграда, извиках името ѝ:

– Захра!

За моя изненада, тя се обърна. Приближавайки се, за първи път видях усмивката ѝ. Имаше нещо променено в нея – очите ѝ... бяха зелени. И най-странното – не изглеждаше изненадана от присъствието ми тук. Не попита каквото и да било. Не каза нищо, освен:

– Ела с мен.

Глас, топъл като бащино огнище, нежен като роса, красив като морски залез... Тогава извадих от джоба си малката червена роза с къса дръжка, която бях откъснал от градината на една съседска къща. Подадох ѝ я безмълвно, наблюдавайки очите, които ставаха все по-светлозелени. А през последната година бях убеден, че са кафяви. Тя обаче не взе розата, погледна я само за момент и повтори, дълбаейки дупки в очите ми с искрящо-зелените си лазери:

– Ела с мен.

Тръгнахме. Ходех на около метър встрани от нея. Никой не нарушаваше мълчанието. Хиляди въпроси се въртяха в главата ми. Какво да кажа? Шега? Нещо сериозно? Или защо просто не попитам къде ме води... Отхвърлих всичките си идеи за приказки и започнах само да крача до нея, опитвайки се да отгатна къде отиваме. Вероятно в дома ѝ. Богатото ми въображение на гимназист можеше да съчини много интересни истории за това какво ще правим двамата у тях. Неуверено поглеждах към нея и походката на кошута.

След пет минути влязохме не в дома ѝ, а в градското гробище. Хлад и тишина се сблъскаха с нас, когато продължавахме да крачим по централната алея. Бях изненадан, но не смеех да попитам какво се случва. В гробището всичко беше застинало, само сенки на призрачно поклащани от вятъра клони играеха по каменните кръстове. Накрая Захра зави по една малка алейка и след около 20 метра спря пред един гроб. Обърна се към мен и, гледайки ме с очи, които сега изглеждаха по-черни от нощта, без да чака от мен каквито и да било думи или въпроси, започна да говори на все още неуверения си български:

– Благодаря ти, че дойде с мен, Светльо. Отдавна ми се искаше да ме последваш. Усещам всеки ден погледа ти на гърба си. Всяка вечер мислите ти долитат през отворения ми прозорец и кацат като нощни пеперуди около леглото ми. Не гледай толкова стреснато, ние, момичетата, ги усещаме тези неща. Седни тук, до мен, на пейката – искам да ти разкажа историята си, защото преди да я чуеш няма как да приема твоята роза. Почти всеки ден идвам тук след училище. Докато майка ми плаче по цял ден в мазето, където ни настаниха, пиейки хапчетата си, докато вие – останалите ми съученици, се готвите у дома за изпитите си, или се целувате по пейките в парка, аз сядам на пейката пред този гроб.

Родена съм в Хомс, третият по големина град в Сирия, преди 17 години. Майка ми и баща ми са се познавали още от детската градина, учили са заедно до завършването на университета. На дипломирането той ѝ е направил предложение за брак. Две години по-късно съм се появила аз, а брат ми Салим се роди, когато бях на три. Спомням си паниката, в която изпаднах, усещайки, че ми отнема обичта на татко. Още от малък обичаше да рисува. Мечтаеше да си има мотор. Пишеше стихотворения. Играеше и футбол. Беше любимецът на баща ми още от самото начало. Кой казва, че бащите обичали повече момичетата? Моят баща обожаваше Салим. Въпреки това, бях щастлива, че си имам братче. Разказвах му всичко, което ме вълнува. Тайно му пишех домашните по математика и физика.

Бях на 14 години, когато започна войната и вместо да се разбунтувам срещу родителите си като всички деца, аз се бунтувах срещу целия свят, усещайки, че ще ми отнеме всичко, което обичам. Приятелите ми си отиваха от града. Гледах ги през прозореца на стаята си как се появяват на улицата с раници на гръб, хванали за ръце родителите си. Семейства, награбили всичко, което могат от покъщнината си. В спомените ми е останала една жена, носеща на гръб тежка раница, от която се подаваше огромна семейна фотография. Бягаха. Баща ми обаче и дума не искаше да се каже за бягство. "Тук е животът ни" – казваше той – "по-добре да го изоставим под бомбите в руините на родината, отколкото костите ни да останат в чуждата и враждебна земя."

Случи се в сутринта преди първия учебен ден. Събудих се от експлозия, усетих как ушите ми заглъхнаха от бомбите. Минути по-късно съседните сгради бяха разрушени, а нашата къща – като по чудо стоеше невредима. Поемайки си въздух, чух виковете на татко. „Салим!“ Отидох и прегърнах мама. Салим беше излязъл рано сутринта да си купи тетрадки. Не се върна, остана си завинаги на 12 години. Така и не успя да стане художник, футболист, писател или просто да покара мотор... Баща ми плака като бебе.

На деня след погребението безмълвно започна да събира най-ценните ни вещи в три големи чанти и избягахме. Тримата. През цялото време на пътуването татко гледаше с празен поглед в нищото. Миналата Коледа пристигнахме тук, в България. Месец и половина по-късно заживяхме в мазе с малко прозорче на нивото на тротоара, аз тръгнах на училище, с майка ми започнахме да учим български, а баща ми даже си търсеше работа и изглеждаше, че раните ще зараснат, че животът не е свършил... В началото на пролетта, прибирайки се от училище открих баща си. Висеше на въже, преметнато през гредата на тавана. Поклащаше се и все едно се усмихваше. Сякаш в смъртта беше получил покой.

Но аз не съм му простила. Никога няма да му простя, че ни изостави. Че се предаде. Всеки ден идвам тук, на гроба му, почиствам го и му говоря за живота си. За мечтите си. И че въпреки предателството му, го обичам повече от всичко. Но искам да го накарам да съжалява, че не остана до мен.

Чуваш ли, татко? Аз вече знам българския. И няма никога да говоря с хората на родния език, защото ми напомня за теб и ме кара да плача. Всяка думичка е като взета от стихотворенията на Салим. Ще го пазя само за мама, която не спира да ридае вкъщи и да повтаря някаква забравена от света молитва. Татко, довела съм ти и едно момче – виж го добре. Харесва ли ти? Някой ден ще доведа и внучето ти тук. Но то няма да носи твоето име, няма да се казва и Салим. То ще е или Иван, или Георги, или Димитър. Вече срещнах момче, което ме харесва. Носи ми роза, виждаш ли я? Помниш ли как, когато бях на 5, ми каза, че ще танцуваш на сватбата ми? Бях готова да се оженя още тогава, за да те гледам как танцуваш...

Няма как да му простя, Светльо. Знам, че той загуби любимия си син, знам, че се чувстваше виновен. Но трябваше да остане, да сподели мъката си с нас, да плачем заедно. Да бъде силен – като мен.

Виждаш ли как ме замерят всеки ден момчетата? Никое момиче от класа не говори с мен. Вечер сядаме с мама да гледаме новините. Понякога показват и войната, от която избяхаме. Но защо дават само снарядите? Защо не показват хората? Мен, мама, татко, Салим... Ние сме статистика – бройка на загинали, бройка на бежанци... Преди няколко дни даваха за двама убити заложници в Австралия, за трима простреляни ученици в Тексас. Показваха плачещите майки, шокираните съседи... Нас защо не ни показват? Всеки ден ни избиват – майки и деца, бащи, старци... Но лицата ни не са на екрана. Ние сме като в електронна игра, гърмят бомби, падат сгради, стрелят картечници. Все едно, че не сме живи. А ние сме истински, Светльо, бяхме прекрасно и щастливо семейство преди войната, а сега брат ми умря и баща ми се самоуби.

Е, вече знаеш коя съм. Сега, ако все още желаеш, можеш да ми подариш розата.

Подадох ѝ я. Тя я взе, помириса я за миг и после я притисна към гърдите си. Продължихме да седим на пейката, когато тя се обърна към мен – очите ѝ пак бяха светлозелени, и попита:
– Сега ще ми разкажеш ли ти за своя живот?
Какво ѝ отговорих ли? Разказах ли ѝ за безпаричието, старата кола, мухлясалия апартамент, глупавите приятели, дрехите втора употреба...? Споделих ли ѝ мечтите си да емигрирам на запад? Не, разбира се. Отпуснах неуверено ръка на рамото ѝ, погледнах я в очите и казах:
– Ами... няма кой знае какво за разказване.

Прочетете още:
Невидимият