Неповторимо
удоволствие. Емоционалност, стигаща до
истерия. Красота в най-чистия вид.
Сблъсъци, противоречия, антагонизми.
Епохи. Образи. Характери. Объркване.
Лудост. Стил, водещ до пристрастяване.
Страници, към които изпитваш обич.
Понякога и омраза. Много често – и двете.
Но никога равнодушие. Трудно ми е да
продължа, защото за него са казани
толкова много неща, изписани са повече
книги отколкото самият той е написал,
служел е за вдъхновение на едни от
най-великите творци от края на 19-ти век
до днес. Не искам да го анализирам, защото
би било прекалено смело, просто не
трябва. Не искам и да го обяснявам, защото
него трябва да го усетиш. Той е създал
едни от най-големите съкровища, които
могат да се намерят по рафтовете на
световните библиотеки. Могъщ ум.
Проникновен психолог. Изкусен разказвач.
Гений.
Да. Става дума единствено за него. Достоевски.
Да. Става дума единствено за него. Достоевски.
Ако
очаквате да прочетете някакъв задълбочен
анализ на произведенията му, които имах
щастието да изчета – от първото до
последното, този текст не е за вас. Пиша
го по две причини. Първо – за да се
похваля. И второ – за да ви накарам да
последвате примера ми. Дори и един
единствен човек да накарам да посегне
към тези съкровища, ще се чувствам горд
и щастлив. Защото това са книги, които
ще ви променят, които ще запълнят
делничната пустота на безсмислени
занимания като риалити шоута, политически
новини и всекидневни безсмислени клюки
за псевдо личности. Заслужава си да се
прочетат, после да се препрочетат и да
не се скъпи нито една минутка прекарана
над тях.
Започнете от прочутото Петокнижие. Първо и задължително – „Престъпление и наказание“. Книга, към която посегнах още като тинейджър и която тогава ме беше докарала почти до лудост. Трудно е да се избере цитат от нея – тя цялата е един голям полет на мисълта, който не би могъл да бъде разбран, ако не се усети цялата му съвкупност, но все пак, ето един кратък откъс от мислите на Разколников:
„Къде бях чел как един осъден на смърт, един час преди да умре, говори или мисли, че ако би му се наложило да живее някъде високо, върху скала и на толкова тясна площадка, че едва да има къде да стъпи с двата крака, а наоколо да има пропасти, океан, вечен мрак, вечно уединение и вечна буря — дори да трябва да стои така прав на това малко пространство цял живот, хиляди години, вечност — все пак е по-добре да живее така, отколкото да умре сега! Само да живее, да живее, да живее! Да живее както и да е — но само да живее!… Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец“.
Вторият роман от Петокнижието е „Идиот“ и в него ще откриете прословутата фраза, че красотата ще спаси света. А красотата на тази книга може да спаси вас. Докато я четях откривах удивителни идеи, качества като чест и достойнство, които днес сме превърнали в клишета, гарнирани с лицемерие и малодушие. Забравени идеали. И подлост. Да, подлостта, която не ни е напуснала за всички тези години от издаването на романа (преди век и половина), а напротив – изпълнили сме я със съдържание съзнателно и целенасочено. Не мога да се сдържа да цитирам част от великолепието и на тази книга:
„Попитайте ги, попитайте ги само как всички те без изключение разбират в какво се състои щастието? О, бъдете уверени, че Колумб е бил щастлив не когато е открил Америка, а когато е бил на път да я открие; бъдете уверени, че най-висшият момент на неговото щастие е бил може би точно три дни преди откриването на Новия свят, когато екипажът му се е разбунтувал от отчаяние и насмалко не е обърнал кораба назад към Европа! Въпросът тук не е бил до Новия свят, дори той да пропаднеше. Колумб е умрял почти без да го види и без да знае всъщност какво е открил. Важното е животът, само животът — откриването му, непрекъснато и вечно, а съвсем не откритието му!“
„Бесове“! Трети роман от Петокнижието, изпълнен с такива пълнокръвни образи и с толкова немислимо точни прозрения на Достоевски за развитието на света в годините след смъртта му, че на читателя му става чудно как е възможно човешки ум да достигне до такова нахално съвършенство. Много важен съвет – ако четете „Бесове“ не пропускайте главата „При Тихон“. Нея няма да откриете в книгата, защото тя не е успяла да мине през цензурата и сега не е част от романа, но в нея се съдържат безценни обяснения за характера и живота на главния герой Ставрогин. Мястото на тази глава е във втората част на романа, в ръкописа тя е глава девета. Не я пропускайте, открива се лесно в интернет, а прочитането на произведението не е пълно без нея. Именно от нея ще е и цитатът, който искам да посоча:
„- Отговорете ми на още един въпрос, но искрено, на мен единствено, само на мен: ако някой ви прости за това тук (Тихон посочи брошурата), и то не човек, когото уважавате или от когото се боите, а непознат, човек, за когото никога няма да научите, а който тихомълком и сам за себе си е прочел страшната ви изповед, ще ви олекне ли от тази мисъл, или ви е все едно?
- Ще ми олекне – отвърна Ставрогин полугласно и наведе глава. - Ако вие ми простите, ще ми бъде много по-леко - добави той неочаквано с полушепот.
- Добре, но и вие на мен също - промълви проникновено Тихон.
- Аз на вас – за какво? Какво сте ми направил? О, да, такова е манастирското правило, нали?
- За съгрешение волно и неволно. Който е съгрешил, съгрешил е против всички люде, а и всеки поне с нещичко е виновен за греха на другия. Грях единичен няма. А аз съм голям грешник, може би по-голям от вас.“
Може би най-подценяваният роман от Петокнижието е „Юноша“, но той по никакъв начин бе трябва да се пропуска. Изключително симпатично четиво, което не отстъпва по психологическа задълбоченост на останалите. Книга за сблъсъка на детето с действителността, за въпросите пред младия човек, за чистотата на идеите и мечтите и тяхното претопяване в реалния живот. Книга за бащите и децата, с разсъждения, които спокойно могат да се пренесат от края на 19-ти век до днес, стряскащо актуални, особено днес... Тук обаче се изкушавам да дам един кратък цитат, нещо като намигане:
„Човекът е такава сложна машина, че в някои случаи нищо не ще разбереш, още повече, ако на всичко отгоре този човек е жена.“
Последният и безспорно най-велик роман от Петокнижието, който би могъл да изпълни със срам и чувство за малоценност всеки пишещ човек, който подлудява и изпълва с възторг читателя е „Братя Карамазови“. Ако четенето не е любимо занимание за вас, ако не обичате романите и смятате часовете, прекарани с книга за загубени, но все пак решите веднъж в живота си да прочетете една единствена книга, непременно трябва да е тази. Толкова много неща има тук! Кърт Вонегът пише, че „всичко, което човек може да научи за живота, се намира в „Братя Карамазови“ от Фьодор Достоевски“... Мисля, че на руския поет Борис Слуцки са думите, че „има три категории хора – тези, които са чели „Братя Карамазови“, тези, които още не са я прочели и тези, които никога няма да я прочетат“. Повече коментари след тези думи от моя страна бих звучали глупаво. С няколко цитата искам да ви направя от първата категория хора, ако още не сте влезли в нея. Прочетете я! Прочетете я! Прочетете я!
„Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си.“
„Аз мисля, че ако дяволът не съществува и следователно го е създал човек, той го е създал по свой образ и подобие.“
„Помни особено, че не можеш да бъдеш ничий съдия. Защото не може да има на земята съдия за престъпника, преди самият съдия да е разбрал, че и той е същият престъпник като изправения пред него и че тъкмо той най-много от всички може би е виновен за престъплението на изправения пред него. А когато разбере това, тогава вече може да стане съдия. Колкото и да е безумно наглед, но истина е туй. Защото ако аз самият бях праведен, може би нямаше да го има и престъпника, който стои сега пред мене. Ако имаш сили да поемеш върху себе си престъплението на изправения пред тебе и на съдения от сърцето ти престъпник, незабавно го поеми и страдай ти заради него, а него без укор пусни. И ако дори самият закон те е поставил за негов съдия, то, доколкото ти е възможно, постъпи и тогава в този дух, защото той ще си отиде и ще осъди сам себе си още по-тежко от твоя съд.“
„Отци и учители, мисля си: „Що е ад?“ Разсъждавам така: „Страданието, че вече не можеш да обичаш“.“
„Но на какво, би рекъл човек, има да се учудваме, от какво тъй особено се ужасяваме? Ние, ние особено? Та ние сме хора, толкова свикнали на всичко това! Тук именно е нашият ужас, че такива мрачни дела почти са престанали да бъдат за нас ужасни! Ето от кое трябва да се ужасяваме, от навика си, а не от единичното злодеяние на този или онзи индивид. Къде са причините за нашето равнодушие, за нашето едва мъждукащо отношение към такива дела, към такива знамения на времето, които ни пророчествуват незавидни бъднини? Дали в нашия цинизъм, в ранното изтощаване на ума и въображението на толкова още младото наше общество, но толкова без време състарено? Дали в разклатените из основи наши нравствени устои, или в това дори, че тези нравствени устои може би изобщо ни липсват?“
„А сега ние или се ужасяваме, или се преструваме, че се ужасяваме, а в същност, напротив, се наслаждаваме на това зрелище като любители на силни, ексцентрични преживявания, които раздвижват циничното ни лениво безделие, или пък като малки деца отпъждаме с ръце страшните призраци и крием глави във възглавницата, додето премине страшното видение, та после тутакси да го забравим в игри и веселие.“
Ето и нещо по една актуална тези дни тема, важна и болезнена именно за нас, българите:
„Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше... как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействат, опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее. И през ум не би му минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да можеше да го направи. Тези турци между другото сладострастно са мъчили и децата, като се почне от изваждането им с кинжал от утробата на майката и се стигне дотам, че хвърлят нагоре кърмачетата и ги намушкват на щиковете пред очите на майките. Пред очите на майките — в това именно била най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картина, която много ме заинтересува. Представи си: кърмаче в ръцете на разтрепераната майка, наоколо й нахълталите турци. Хрумнала им е една весела дивотия: галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се смее. В този момент турчинът насочва към него пистолета на няколко сантиметра от лицето му. Момченцето се смее радостно, протяга ръчички, за да хване пистолета, и изведнъж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката… Художествено, нали? Между другото, турците много обичали сладките работи.“
И още един съвет – посегнете ли към Достоевски, не се ограничавайте само с „Братя Карамазови“, с „Престъпление и наказание“, с Петокнижието. Не се заблуждавайте, че можете да откриете целия Достоевски само в един роман, или само в най-прочутите, които цитирах дотук. Огромно удоволствие беше за мен да открия тънкия анализ на хазартната болест в „Играч на рулетка“ (или „Играчът“, както е озаглавено едно от изданията), романтиката и сантименталността в „Бели нощи“ прекрасните сатирични образи във „Вечният съпруг“, „Сънят на чичото“, „Двойник“, „Село Степанчиково и неговите обитатели“. В никакъв случай не пропускайте и предвестниците на Петокнижието – „Унижените и оскърбените“, „Записки от мъртвия дом“ и „Записки от подземието“. Сред кратките разкази също има изненадващи шедьоври...
Това е. Но ако някой възроптае, че освен време, за да се прочетат всички тези книги трябва да се приготви и солидна сума, за това има най-простичкото решение. Ако сте от София – разходете се до площад Славейков, качете се по стълбичките, над които пише „Столична библиотека“ и открийте рафта с томовете на Достоевски. За да си извадите едногодишна карта ви трябват само осем лева и една малка снимка. На тази цена можете да получите всички тези съкровища, които ще запълнят съзнанието ви. Това именно е безценното.
Започнете от прочутото Петокнижие. Първо и задължително – „Престъпление и наказание“. Книга, към която посегнах още като тинейджър и която тогава ме беше докарала почти до лудост. Трудно е да се избере цитат от нея – тя цялата е един голям полет на мисълта, който не би могъл да бъде разбран, ако не се усети цялата му съвкупност, но все пак, ето един кратък откъс от мислите на Разколников:
„Къде бях чел как един осъден на смърт, един час преди да умре, говори или мисли, че ако би му се наложило да живее някъде високо, върху скала и на толкова тясна площадка, че едва да има къде да стъпи с двата крака, а наоколо да има пропасти, океан, вечен мрак, вечно уединение и вечна буря — дори да трябва да стои така прав на това малко пространство цял живот, хиляди години, вечност — все пак е по-добре да живее така, отколкото да умре сега! Само да живее, да живее, да живее! Да живее както и да е — но само да живее!… Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец“.
Вторият роман от Петокнижието е „Идиот“ и в него ще откриете прословутата фраза, че красотата ще спаси света. А красотата на тази книга може да спаси вас. Докато я четях откривах удивителни идеи, качества като чест и достойнство, които днес сме превърнали в клишета, гарнирани с лицемерие и малодушие. Забравени идеали. И подлост. Да, подлостта, която не ни е напуснала за всички тези години от издаването на романа (преди век и половина), а напротив – изпълнили сме я със съдържание съзнателно и целенасочено. Не мога да се сдържа да цитирам част от великолепието и на тази книга:
„Попитайте ги, попитайте ги само как всички те без изключение разбират в какво се състои щастието? О, бъдете уверени, че Колумб е бил щастлив не когато е открил Америка, а когато е бил на път да я открие; бъдете уверени, че най-висшият момент на неговото щастие е бил може би точно три дни преди откриването на Новия свят, когато екипажът му се е разбунтувал от отчаяние и насмалко не е обърнал кораба назад към Европа! Въпросът тук не е бил до Новия свят, дори той да пропаднеше. Колумб е умрял почти без да го види и без да знае всъщност какво е открил. Важното е животът, само животът — откриването му, непрекъснато и вечно, а съвсем не откритието му!“
„Бесове“! Трети роман от Петокнижието, изпълнен с такива пълнокръвни образи и с толкова немислимо точни прозрения на Достоевски за развитието на света в годините след смъртта му, че на читателя му става чудно как е възможно човешки ум да достигне до такова нахално съвършенство. Много важен съвет – ако четете „Бесове“ не пропускайте главата „При Тихон“. Нея няма да откриете в книгата, защото тя не е успяла да мине през цензурата и сега не е част от романа, но в нея се съдържат безценни обяснения за характера и живота на главния герой Ставрогин. Мястото на тази глава е във втората част на романа, в ръкописа тя е глава девета. Не я пропускайте, открива се лесно в интернет, а прочитането на произведението не е пълно без нея. Именно от нея ще е и цитатът, който искам да посоча:
„- Отговорете ми на още един въпрос, но искрено, на мен единствено, само на мен: ако някой ви прости за това тук (Тихон посочи брошурата), и то не човек, когото уважавате или от когото се боите, а непознат, човек, за когото никога няма да научите, а който тихомълком и сам за себе си е прочел страшната ви изповед, ще ви олекне ли от тази мисъл, или ви е все едно?
- Ще ми олекне – отвърна Ставрогин полугласно и наведе глава. - Ако вие ми простите, ще ми бъде много по-леко - добави той неочаквано с полушепот.
- Добре, но и вие на мен също - промълви проникновено Тихон.
- Аз на вас – за какво? Какво сте ми направил? О, да, такова е манастирското правило, нали?
- За съгрешение волно и неволно. Който е съгрешил, съгрешил е против всички люде, а и всеки поне с нещичко е виновен за греха на другия. Грях единичен няма. А аз съм голям грешник, може би по-голям от вас.“
Може би най-подценяваният роман от Петокнижието е „Юноша“, но той по никакъв начин бе трябва да се пропуска. Изключително симпатично четиво, което не отстъпва по психологическа задълбоченост на останалите. Книга за сблъсъка на детето с действителността, за въпросите пред младия човек, за чистотата на идеите и мечтите и тяхното претопяване в реалния живот. Книга за бащите и децата, с разсъждения, които спокойно могат да се пренесат от края на 19-ти век до днес, стряскащо актуални, особено днес... Тук обаче се изкушавам да дам един кратък цитат, нещо като намигане:
„Човекът е такава сложна машина, че в някои случаи нищо не ще разбереш, още повече, ако на всичко отгоре този човек е жена.“
Последният и безспорно най-велик роман от Петокнижието, който би могъл да изпълни със срам и чувство за малоценност всеки пишещ човек, който подлудява и изпълва с възторг читателя е „Братя Карамазови“. Ако четенето не е любимо занимание за вас, ако не обичате романите и смятате часовете, прекарани с книга за загубени, но все пак решите веднъж в живота си да прочетете една единствена книга, непременно трябва да е тази. Толкова много неща има тук! Кърт Вонегът пише, че „всичко, което човек може да научи за живота, се намира в „Братя Карамазови“ от Фьодор Достоевски“... Мисля, че на руския поет Борис Слуцки са думите, че „има три категории хора – тези, които са чели „Братя Карамазови“, тези, които още не са я прочели и тези, които никога няма да я прочетат“. Повече коментари след тези думи от моя страна бих звучали глупаво. С няколко цитата искам да ви направя от първата категория хора, ако още не сте влезли в нея. Прочетете я! Прочетете я! Прочетете я!
„Онзи, който лъже сам себе си и слуша собствената си лъжа, стига дотам, че вече никаква истина нито в себе си, нито наоколо може да разпознае и поради туй изпада в неуважение и към себе си, и към другите. А като не уважава никого, престава да обича, а като няма любов, за да се занимава с нещо и да се развлича, той се отдава на страсти и груби наслади и стига съвсем до скотство в пороците свои, а всичко иде от непрекъснатата лъжа спрямо хората и спрямо самия себе си.“
„Аз мисля, че ако дяволът не съществува и следователно го е създал човек, той го е създал по свой образ и подобие.“
„Помни особено, че не можеш да бъдеш ничий съдия. Защото не може да има на земята съдия за престъпника, преди самият съдия да е разбрал, че и той е същият престъпник като изправения пред него и че тъкмо той най-много от всички може би е виновен за престъплението на изправения пред него. А когато разбере това, тогава вече може да стане съдия. Колкото и да е безумно наглед, но истина е туй. Защото ако аз самият бях праведен, може би нямаше да го има и престъпника, който стои сега пред мене. Ако имаш сили да поемеш върху себе си престъплението на изправения пред тебе и на съдения от сърцето ти престъпник, незабавно го поеми и страдай ти заради него, а него без укор пусни. И ако дори самият закон те е поставил за негов съдия, то, доколкото ти е възможно, постъпи и тогава в този дух, защото той ще си отиде и ще осъди сам себе си още по-тежко от твоя съд.“
„Отци и учители, мисля си: „Що е ад?“ Разсъждавам така: „Страданието, че вече не можеш да обичаш“.“
„Но на какво, би рекъл човек, има да се учудваме, от какво тъй особено се ужасяваме? Ние, ние особено? Та ние сме хора, толкова свикнали на всичко това! Тук именно е нашият ужас, че такива мрачни дела почти са престанали да бъдат за нас ужасни! Ето от кое трябва да се ужасяваме, от навика си, а не от единичното злодеяние на този или онзи индивид. Къде са причините за нашето равнодушие, за нашето едва мъждукащо отношение към такива дела, към такива знамения на времето, които ни пророчествуват незавидни бъднини? Дали в нашия цинизъм, в ранното изтощаване на ума и въображението на толкова още младото наше общество, но толкова без време състарено? Дали в разклатените из основи наши нравствени устои, или в това дори, че тези нравствени устои може би изобщо ни липсват?“
„А сега ние или се ужасяваме, или се преструваме, че се ужасяваме, а в същност, напротив, се наслаждаваме на това зрелище като любители на силни, ексцентрични преживявания, които раздвижват циничното ни лениво безделие, или пък като малки деца отпъждаме с ръце страшните призраци и крием глави във възглавницата, додето премине страшното видение, та после тутакси да го забравим в игри и веселие.“
Ето и нещо по една актуална тези дни тема, важна и болезнена именно за нас, българите:
„Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше... как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействат, опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее. И през ум не би му минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да можеше да го направи. Тези турци между другото сладострастно са мъчили и децата, като се почне от изваждането им с кинжал от утробата на майката и се стигне дотам, че хвърлят нагоре кърмачетата и ги намушкват на щиковете пред очите на майките. Пред очите на майките — в това именно била най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картина, която много ме заинтересува. Представи си: кърмаче в ръцете на разтрепераната майка, наоколо й нахълталите турци. Хрумнала им е една весела дивотия: галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се смее. В този момент турчинът насочва към него пистолета на няколко сантиметра от лицето му. Момченцето се смее радостно, протяга ръчички, за да хване пистолета, и изведнъж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката… Художествено, нали? Между другото, турците много обичали сладките работи.“
И още един съвет – посегнете ли към Достоевски, не се ограничавайте само с „Братя Карамазови“, с „Престъпление и наказание“, с Петокнижието. Не се заблуждавайте, че можете да откриете целия Достоевски само в един роман, или само в най-прочутите, които цитирах дотук. Огромно удоволствие беше за мен да открия тънкия анализ на хазартната болест в „Играч на рулетка“ (или „Играчът“, както е озаглавено едно от изданията), романтиката и сантименталността в „Бели нощи“ прекрасните сатирични образи във „Вечният съпруг“, „Сънят на чичото“, „Двойник“, „Село Степанчиково и неговите обитатели“. В никакъв случай не пропускайте и предвестниците на Петокнижието – „Унижените и оскърбените“, „Записки от мъртвия дом“ и „Записки от подземието“. Сред кратките разкази също има изненадващи шедьоври...
Това е. Но ако някой възроптае, че освен време, за да се прочетат всички тези книги трябва да се приготви и солидна сума, за това има най-простичкото решение. Ако сте от София – разходете се до площад Славейков, качете се по стълбичките, над които пише „Столична библиотека“ и открийте рафта с томовете на Достоевски. За да си извадите едногодишна карта ви трябват само осем лева и една малка снимка. На тази цена можете да получите всички тези съкровища, които ще запълнят съзнанието ви. Това именно е безценното.