Пропускане към основното съдържание

Отлъчване - откъслек втори

Светът ражда чудни истории, защото в утробата му спят тайни, които ние, хората, не сме разгадали. И сигурно никога няма да ги разгадаем, както и онези сънища, които помним като истински. Повечето хора обаче затварят очите си за чудесата, наричат ги врели-некипели, бабини деветини. Казват, че са здраво стъпили на земята, а сами не осъзнават, че тая земя, на която са стъпили здраво, се движи с хиляди километри в час, пътува в космоса, за който още никой нищо не знае. Така че хората, дето не вярват в чудесата, са най-глупавите. Те плануват, умуват, кроят... Мислят, че всичко могат да предвидят, че животът е като колело в лунапарк, което единствено те качва нагоре и те спуска надолу, докато не ти омръзне да се возиш. А животът е много по-сложен, той е като да си едновременно и горе, и долу. Щото кой знае кое е горе и кое – долу? Като да си на най-високия планински връх и в най-дълбоката подземна пещера, едновременно. Като да летиш в небесата и да плуваш в дълбините на морето, едновременно. Като да плачеш от мъка и да се смееш от щастие, едновременно. Като да се раждаш и да умираш, едновременно. Да си сляп и да гледаш, да си глух и да чуваш, да обичаш и да мразиш, едновременно. Да пееш и да крещиш. Едновременно. Няма човек, който да може да проумее всичко това.

* * *


Възможно ли е светът да е устроен така, че ние само да си мислим, че... Възможно ли е всъщност ние нищо да не избираме? Да сме част от някаква невъобразимо голяма картина, невъзможна за проумяване? Да се движим по предварително начертани релси, а безбройните възможности, които ни отминават, да са само една лъжа, една илюзия, да са непостижими, да са просто театрален декор, който да разкрасява и осветява нашия тунел? Нима е възможно да съм затворена в кутия, от която виждам само това, което се случва тук и сега? Реално ли е миналото, бабо? Истинско ли е? Истински ли са спомените и сами ли избираме какво да запомним, възможно ли е всички спомени да са още една измислица, която да се опитва да осмисли отминалото и завинаги изгубено време? Истинска ли си ти, бабо, ти с твоите истории – далечни и необясними?

А бъдещето, това неясно бъдеще, заради което всеки ден отивам на училище, не е ли и то една илюзия?

Понякога имам чувството, че съществувам само аз. Всички останали са призраци, родени от въображението ми, за да не съм сама на този свят. Мама и татко. Ти. Ангел. Съучениците и приятелите ми. Аз съм ги измислила. Както Бог е създал хората – да не е самотен...

* * *



И аз съм се усещала понякога като част от някаква огромна неизбежност. Все едно животът е една окръжност, която трябва да запълня с молива си. И започвам, избирам цвета и плътността, решавам дали да рисувам бързо, или бавно, ала бялото, недовършеното, пълно с мечти и кроежи, със страхове и непостижимости, то става все по-малко и по-малко. Другото, оцветеното, то губи смисъла си малко след като го оставя назад и преместя молива, променя значенията си, остава в забрава. Но какво мога да направя аз, освен да продължа да драскам и рисувам, да изпълнявам задачата си. Не мога да излизам извън контурите на окръжността, нито да оцветя наново вече завършените ѝ части, остава ми само да продължа да намалявам обема на бялото, на мечтите, плановете, целите, страховете и суеверията, предизвикателствата и непостижимостите, за сметка на все по-увеличаващата се забрава, докато не стигна до неизбежността, до последния контур, финалната щриха.

Още от романа "Отлъчване":

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит