Пропускане към основното съдържание

Отлъчване - откъслек пети

Докато слушах оплакванията ѝ, у мен нахлу странно усещане. Почувствах го с тялото си, като внезапно нахлул студен въздух в топла баня. Стори ми се, че никога досега не бях ходил в гората. Да, повечето игри от детството ми бяха преминали в гората, но не в тази гора. В друга. В онази, другата, имаше голяма група мъже и жени, излезли на слънчев пикник. В онази, другата, децата играеха на стражари и апаши. Там миришеше на храна, чуваха се гласове, там течеше старата каменна чешма с леденостудена вода. Там до скоро бях и аз, заедно с едно момиче, което бях настигнал и направил стражар. Там стъпваха моите истински крака и усещаха под себе си боровите иглички, меки като персийски килим. Там ръцете ми, изпоцапани и потни, се движеха около мен, около тялото ми, истинското тяло, в което туптеше сърцето, дробовете се пълнеха с въздуха, миришещ на истински борове, очите гледаха пътеката и търсеха истинския път, ушите ми слушаха песента на горските чучулиги... Там бяха онези ръце, които завършваха с по пет пръста, и онази гора, която познавах като петте си пръста.
А в тази гора, в която ходехме с майка ти, сякаш нямаше никой друг, това беше гора призрак, тя приличаше на онази, истинската, но имаше някаква осезаема разлика. В нея не пееха птици, нямаше вятър, не се чуваха никакви звуци, освен тихото потъване на малките ни крака в нещо, наподобяващо борови иглички. В нея слънцето стоеше в своя зенит и не помръдваше, докато ние крачехме, лутахме се сред дървета, които обаче не бяха истински, те само приличаха на дървета, но в тях не туптеше силата на живота. Бяхме частица от стара картина на художник отшелник: тихата гора, спрялото време и дърветата, които не бяха нищо повече от съчетание на бои, визуално съществуващи, но не и реални. Как ли бяхме попаднали тук? Сякаш се бяхме родили в съзнанието на този художник, който, рисувайки своята мъртва гора, е решил да ни изобрази вътре, в нея – две деца, бродещи сред дърветата. Но творецът все още се колебаеше дали да ни нарисува и ние стояхме там, в неговото съзнание, като моментна идея, въображаем щрих. Малките Хензел и Гретел, неоткриващи своите трошици и пътя към дома... Добра идея? Или клише? Добре де, нека ги скицирам и ще реша...

Потърсих ръката на майка ти до себе си. Тя се отдръпна в първия момент, но след това стисна моята. Имах чувството, че ако не се държим за ръце можем да се изпарим, да изчезнем, да потънем в съзнанието на твореца като отхвърлена идея. Държахме се за ръце, за да продължим да съществуваме. Еднаквите дървета ни обгръщаха отвсякъде. Тишината. Непомръдващото слънце.
Накрая, без да казваме нищо, почти едновременно започнахме да викаме, осъзнали, че звукът е живот. Крещяхме имената на приятелите си, викахме „мамо“, „тате“. Звукът от виковете ни бе изненадващо силен и плътен в тази въображаема гора. Продължавахме да вървим бавно и да викаме, от време на време дял от гората ми се струваше познат и тръгвах по-смело напред, но после сякаш пространството се изкривяваше и попадахме на напълно непознато място. Накрая стигнахме до малко открито пространство, в което нямаше дървета. Беше два пъти по-голямо от детската ти стая, оградено от стени високи стволове, покрито само с иглички и суха пръст, без трева. Аз спрях да вървя, пуснах майка ти и седнах на земята с думите:
– Изморих се. А и гърлото ме боли от викане. По-лесно ще ни намерят, ако сме на едно място.
Майка ти седна до мен и се разплака. На мен също ми се плачеше, но мъжете не плачат, нали така?
Внезапно задуха вятър и боровете започнаха да шумят около нас, а слънцето още стоеше във висините, заседнало в зенита си. Имах чувството, че са минали часове, но това не се усещаше по нищо. И времето, и пространството се бяха пречупили, а ние се намирахме в пукнатината. Вятърът ту се усилваше, ту утихваше, появиха се и няколко бели облачета, които ту затулваха застиналото на място слънце, ту пускаха лъчите му да се промъкват между клоните на дърветата. В единия край на откритото място, където седяхме с майка ти, имаше кафяв пресечен конус, висок около половин метър. Мравуняк. Забелязах движението около него – малки сенки се местеха в различни посоки. Станах и се приближих до мравуняка, за да разгледам мравките – единственото живо нещо в тази кошмарна гора. Но когато стигнах, видях че това не са мравки. Нито други познати пъплещи насекоми.
От мравуняка ме гледаха хиляди малки очи. Насекоми, чиито лъщящи гърбове приличаха на истински човешки очи, макар и два пъти по-малки, оградени от тънки крачета като на мравки листорези. Тези малки крачета не спираха да се движат, очите непрекъснато сменяха местоположението си по мравуняка, но през цялото време имах усещането, че са се насочили към мен. Ходещи малки очи. Цветът им беше лешников, щом излезеха на слънце изглеждаха зелени, а когато попадаха в сянката на мравуняка, покафеняваха. Имаха малки зеници – по-миниатюрни от глава на топлийка.
Колонията от немигащи очи сякаш усети присъствието ми и насекомите започнаха да се прибират в своя мравуняк. За няколко секунди всички очи се скриха и нямаше помен от погледите им, насочени към мен. Изчезнаха като пустинен мираж, остана само мъртвият мравуняк. 
 
Още от романа "Отлъчване":
Откъслек първи 
Откъслек втори
 

Популярни публикации от този блог

"Хроники на неведомото" - откъс първи

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век... Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците? И ние. И улиците. И всичкото. Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всич

"Хроники на неведомото" - откъс трети

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020)   В потвърждение на общоприетата истина , че немците са винаги точни , доктор Адолф Хамершмит никога не закъсняваше за своята смяна . Да , той ценеше своето време и не подраняваше за каквото и да било , но в неговите петнайсет години работа като медик не беше закъснявал дори и със секунда . Просто се появяваше точно навреме и толкоз . Правилото важеше не само за работата , а и за хокейните мачове , които посещаваше през уикенда , за съботните риболовни екскурзии с приятеля му Лайл , за семейните вечери и гостувания по рождени дни ( на рождените дни често пристигаше преди самия рожденик и го посрещаше ), за обществените събития , юбилейните срещи със съученици и разбира се , сбирките в клуба на Пазителите на Регламента . Олга , красивата съпруга на Адолф Хамершмит , която като девойка бе изключително ведра и разсеяна в своята целеуст

"Хроники на неведомото" - откъс втори

(откъс от романа "Хроники на неведомото", издаден от "Жанет 45" през 2019 година, номиниран за Роман на годината 2020) Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, коит